Маргарит Абаджиев - Гости

— Търси те някакъв пощальон, носи телеграма за теб. Държи да я получиш лично.

Мъжът на площадката размахваше парче хартия.

— Големи приятели имате, господин Лазаров! Телеграмата е чак от Тихия океан! Празнувате ли? Сигурно поливате някоя нова книга, а?! Тъй, тъй… Подпишете тук! Ето!

Симеон мушна в шепата му дребен бакшиш и нервно разкъса плика. Редовете се мержелееха пред очите му.

„Пустинникът е зле. Скатът Електър и аз го водим към Пасифик хоспитал и няма да дойдем. Поздрави от всички! Сбогом, старче!“

Подписано от: синеоката акула Чери, прилепалата Вени, Види и Вици, туз Медуз, лейди Мурена, делфинът злодей, мида Артемида, Златната скумрия, скатът Електър, Малчо Коралчо.

Как да реагира на съобщението? Пишеха му героите от неговия цикъл приказки за възрастни. Приключенията на Чери имаха много почитатели, претърпяха няколко издания. Правата за филмиране откупиха италиански аниматори и ги окепазиха в някакви зъбати мутанти а ла Бруно Будзето. А ракът пустинник беше отгледал и възпитал Чери…

— Добри ли са новините? — пощальонът надничаше зад рамото му.

— Кажете ми — писателят сгъна плика, — вярвате ли, че една акула, пък била тя и синеока, може да телеграфира дотук чак от Тихия океан? Вярвате ли в това?

Униформата се вторачи хипнотизирана. Подир секунда докладва отривисто:

— След потъването на „Титаник“ във всичко вярвам!

— Какво общо има тук „Титаник“?

— Ами евреите, знаете…

— Евреите ли?

Мъжът сниши глас:

— Името Айсберг нищо ли не ви говори?

— Идиот! — Симеон вбесено хлътна в апартамента, затръшвайки вратата.

Пощальонът повдигна рамене и повика асансьора. Вечерта се прибра вкъщи при жена си и отсече: „Днес се скарах с писателя Лазаров. Да, оня надутият. Нарече ме «идиот», задето споменах, че евреите са потопили «Титаник». Ами че и децата го знаят! Казвам ти, Миче, това писателите не са стока. До един са чешити!“

Симеон реши да избяга. Затърси в антрето обувките си и бързо ги нахлузи. Да открие балтона обаче не бе така лесно. Закачалката скърцаше под огромен куп дрехи, други бяха оставени в безпорядък наоколо. Гостите гъмжаха в жилището като хлебарки и сякаш извираха от пода. Писателят не можеше да изтърпи повече даже едно чуждо докосване, насмешката и съжалението им го влудяваха. Трябваше да се отърве от този гибелен кошмар, узурпирал и без друго похитеното му лично пространство. Той сграбчи първото мернало се мъжко палто и го навлече. Беше му почти по мярка. Стисна дръжката на вратата.

— Къде?

Клинът на изречението го закова на място. Застина за момент и гузно се обърна. Коридорът беше пълен, мнозина надзъртаха от стаите и над главите на по-предните.

— Ти не разбра ли, че вече не можеш да шикалкавиш? — Симеон не виждаше говорещия. — Ако желаеш да се махнеш, ще дойдем с теб. Ние сме абсолютно неразделни. Обречен си на нас. И ние на теб. Не го ли проумя?!

Старецът мълчешком свали дрехата и тя падна на мозайката. Приближи до срастналата човешка маса, която се разцепи, за да го погълне в недружелюбните си редици. Той стигна до центъра на кабинета си, безцеремонно прогони момичето, изтегнало се в креслото му и седна. Никой не помръдваше, внезапно стана тихо като на погребение. Десетките очи обаче не го изпускаха нито за миг. Той се чувстваше накълцан от тези погледи като щикове.

Извади цигара и я запали. Издуха дима с горестна въздишка.

— Какво искате от мен?

— Извинение! — Марина разбута множеството. — Извинение и покаяние за всичко, което си сторил с нас!

— Това е нелепо, Марина! Не мога да отговарям за творчеството си пред самото него.

— Не, можеш! И ще го направиш. Ще те заставим. Ти ни причини само беди. Нека и ние малко те притесним.

Те бяха настръхнали като глутница. Святкащите им очи не вещаеха нищо добро, ала той рече издевателски:

— Кой ще подсмърча пръв?

— Аз! — Марина се изстъпи напред. — Искам от теб да напишеш отново „Балерината“. Героинята да не се казва Марина, да не прилича на мен и аз въобще да не фигурирам във фабулата. Искам си свободата! Никога не съм обичала балета, мразя да танцувам! Привлича ме рисуването. Ако ще ме използваш някъде, трябва да рисувам! И не ме обвързвай с мъжа ми, блудкав е. На него му дай червенобуза магазинерка с яки прасци и големи цици! Аз харесвам съвсем друг тип мъже — изящни, изтънчени, раними. Не фукльовци и грандомани!

— А едно танго с Ал Пачино не искаш ли? — писателят постепенно се съвзе от вцепенението си и започна да я дразни. — В краен случай мога да те уредя с някоя местна знаменитост.