Маргарит Абаджиев - Гости

— Никъде няма да ходите! Какво става тук? — извика той.

Жената присви очи, ала усмивката й не посърна, а червилото жадно смучеше нектара. Тя се раздели от чашата с усилие, тропна я на една от полиците с книги и приближи. Дойде до него, той още стърчеше насред стаята като олицетворение на сърдитото недоразумение. Тя се повдигна на пръсти, прегърна го и прошепна:

— Аз съм Марина — и изстреля една теменужна мълния в очите му.

— Браво, моите комплименти! Аз обаче не съм папата! Нито Армията на спасението!

— Не, не си. Ти си Симеон Лазаров, един от най-даровитите съвременни писатели. И — тя пак зашепна — според мен си най-добрият!

— Така ли? — Ласкателството погали ушите, но не жегна сърцето му. — А ти коя си?

— Ами аз съм Марина. Познаваш ме отлично.

В периферията на неговото съзнание мъжката суета шумно изръкопляска, но защо той не успяваше да си припомни красавицата? Тя беше зашеметяваща, всеки мъж би отбелязъл със златни букви подобно завоевание в онези любовчийски тефтери, които всички отричат, ала подличко и сластно си отмятат. В искрящите й зеници нямаше и следа от обида или отмъщение, значи отношенията им бяха протекли гладко и, хм, той спусна очи по елегантните волани на роклята й, и… взаимно. Браво на мене, тръбеше самолюбието, ами че аз съм бил фурия! Тя е на не повече от тридесет, а аз сякаш съм съставял нотариалния акт на Господ за рая! Но коя е, по дяволите? Ще да съм бил същински самодеец, за да забравя такъв деликатес!

— Здравей! — Той се възползва от момента и я взе в обятията си. — Все пак… ще ми обясниш ли?

— Да. Аз съм Марина — отговори тя със смях, отскубна се от него и се тръшна на дивана.

Мъжът започна да се изнервя. Кокетливостта й му доставяше удоволствие, ала погледът зорко търсеше нещо маркиращо и предателски известно, което да разбули загадката. Паметта скоростно подменяше образите си като диапозитиви, но нейното лице липсваше от скиците в зоната на здрача. А и усмивката… Ах, усмивката й беше прелестна!

— Защо не ми помогнеш? — смутолеви той. — Дай ми нещо, по което да се ориентирам.

— Добре — отекна пак смехът й, — появих се на бял свят преди около двадесет години. Чрез твоите самоотвержени среднощни напъни.

Симеон се страхуваше точно от това. Инспектира еротичните си подвизи и бе почти сигурен, че любовта на момичето не е претопляла душата му. Мисълта за изоставена дъщеря обаче го ужаси. Той съсредоточено я заразглежда за приликите помежду им. И, както обикновено в подобни случаи, откри безчет неоспорими признаци, че тя е негова плът и кръв. Писателят съкрушено се стовари в креслото, загледан в жената, чиято веселост кой знае защо въобще не намаляваше. Напротив, тя стана и си наля солидна доза уиски от барчето в бюфета. Предложи и на него, той поклати глава отрицателно. Изглеждаше сломен.

— Не е това, което мислиш. Не съм твоя дъщеря. Появих се преди деветнадесет години, но съм на двадесет и девет. Е?

— Е, какво? На какво се надяваш? И какво искаш от мен? — възнегодува той. — Ще кажеш ли най-сетне що за птица си?

— Не мога да кажа, това е твоя работа. А птицата ще кацне всеки момент.

Усмивката й го заслепяваше. Тя придърпа чантичката си, извади пакет цигари и поднесе една към малиновото червило. Миг преди да запали, се сети и попита:

— Разрешаваш ли?

— Пуши си спокойно — промърмори разсеяно старецът.

В същата секунда те бяха стреснати от свистящ тътен, вибриращо боботене, сякаш военен изтребител се бе настървил да изцикли тополите край канала. Големият френски прозорец се разтвори с трясък, пердетата се скъсаха и в стаята изневиделица връхлетя нещо. Долетелият ритна едната завеса и цветисто изруга, старателно отчленявайки всяка дума:

— За малко да се претрепя, да му го нахакам! Кой ги построи тия балкони тесни като задника си бе, мамка му проектантска?! За една бройка не пикирах на плочките! И улицата ви навряна на попа в ауспуха! Как живееш в такъв мухлясал каньон, а, старче?!

Симеон се втренчи в него, изумлението му нямаше граници. Направи някакви неопределени движения с ръце, ала не каза нищо. Дланите обхванаха побелелите му коси и той се вкамени в тази поза на върховна почуда и недоверие.

— Всъщност… забравих. Здрасти, старче! Как я караш? — възкликна новодошлият и лукаво намигна на Марина: — Както винаги си много гиздава, маце!

— Може ли да си такъв глупак? — изкрещя младата жена. — Защо идваш през прозореца? Не знаеш ли, че не е добре със сърцето? Или смяташе да го довършиш? Той още ни трябва!