Маргарит Абаджиев - Гости

Симеон загуби дъх и се срути в креслото. Сърцето пулсираше до пръсване, а безжалостно менгеме заклещи слепоочията му. Той не беше на себе си, трепереше от гняв и безсилие. След малко се сви и обхвана глава с ръцете си. Облегна се назад, изтощен до смърт.

Тишината се отцеждаше от тавана. Нечия болка безмълвно пищеше сред присъстващите и немите й вопли раздираха меланхолията на един изстрадан трагичен скептицизъм.

— През целия си живот не можах да привикна само на смирението. То винаги ми се е струвало скверно, порочно и чудовищно. Изгубих камара време да проумея, че е вкоренено в природата на човека и се перчи редом с достойнствата. Не можех да допусна, че една неправда ще бъде приета и прегърната с мъртвородената надежда за някакво бъдно възмездие, а не премахната. Това беше свръх етичните ми ценности. — Симеон помълча. — И все още е. Докато пишех „Мазоланд“ чувствах, че нагазвам в неизбродни тресавища и понякога още усещам калта им между зъбите си. Да, хората обичат да бъдат развратени и корумпирани, не желаят да отежняват живота си дори за секунда. Те убиват глупака с мълчание. Точно това правят с мен от тридесет и пет години, това правите и вие в момента. Убивате ме с мълчание. Светкавично схванахте с пресметливите си мозъчета, че няма дълго да упорствате и сега ме обграждате с беззвучие. Затягате капана на вакуума, затъквате всички отвори, откъдето може да засече нечия конвулсивно сгърчена съвест и започвате да нагнетявате. Налягането се повишава, то би могло да размаже всичко, което не е станало шаблонно и плоско. Нищо не е в състояние да устои. Това е, не са ви необходими бомби, атентати и революции, вие имате мълчанието. То притежава мощност от милиарди мегатонове, не Хирошима, може да изпепели стотици планети като нашата прогорена и изкорубена окаяница. Аха, козлодуйски бряг — бум!… И всъщност — въобще не се трогвам. Сега се сещам, че освен другите бакии всеки народ си заслужава и интелигенцията. Ами да, постоянно гледам и слушам как го превъзнасят този народ, как го глезят и заблазяват творческия му потенциал. Златоустият вестникарски слугинаж се лигави по фолклора и неравноделните тактове, без да отбелязва равноделното му невежество. Левски скитореше като смахнат, организираше комитети и уж будеше народа, но се питам — ако не го бяха сгащили в Къкрина и обесили, дали щеше да даде сигнал за въстание? Ще ви кажа. Нямаше да даде! Щеше сам да се е обесил предварително, закичен с някоя бунтовническа прокламация на ревера. Той не беше наивник и знаеше, че с народа се пипа твърдо — или го водиш до край, или си стягаш опинците и беж да те няма! Левски прозря нещо епохално, което липсва в учебниците и не се преподава в университетите, безразсъдно е дори да го изречеш на глас. Той проумя, че народът е един гигантски погреб на агресия и експлозията му би помела не само фесовете, а и овчите калпаци. Той схвана барутната логика на войната и затова се нагърби с бремето на няколко убийства. Дяконът усети клокочещата жестокост на този народ, която за пет века беше ферментирала в тротил. Но той разбра и най-важното — че без разтоварването на войната народът беше заключил агресията в себе си, беше напълнил гърдите си с ненавист, а душата с катран и беше съсипал собствената си плодоносност с вонящата тор на нихилизма. Племето не бе имало как да се сражава, да усети кръвта си, да оплаче мъртвите и озлочестените и да се възправи от руините. То се беше научило да оцелява и да се наркотизира с нихилизъм и безверие, да осакатява децата си и да изражда поколенията. И Левски не би пуснал духа от бутилката, защото последният останал след геноцида би изтръгнал сърцето си и би го изял от толкова много насъбрана злост.

Писателят говореше кротко и хрисимо, като проповедник. Присъстващите гледаха в различни посоки, напомняха гъсто забити и разкривени гвоздеи. Единствено светлината играеше по изопнатите им скули.

— Не бива да забравяме откъде сме тръгнали, особено когато доникъде не сме стигнали. Бодряшкото „И ний сме дали нещо на света“ вече не заблуждава никого. Сетне иде инвентарно броене на антики, които някой изхитрял политик още не е похарчил, щото трудно се краде манастир, примерно. Величаем се с плесенясало минало, времето е спряло в петнадесети век. Хайде, къде са културните постижения, къде е балканският ренесанс? България била средоточие на не знам какви си вселенски енергии, тука се преплитали ей такива трансцендентални потоци и океани. Мислели сме интензивно, като вундеркинди, пък улиците навсякъде минирани с фъшкии, в театрите американски бълвочи, а по кината холивудски балони. Друса ви чуждопоклонничеството, сякаш във вените ви тече помия. Редичка ви е кръвчицата, редичка… По света пеят оперните ни звезди, а тук старците вият от студ и глад. Авангардни дизайнери опаковат всякакви съборетини, в сиропиталищата се молят Богу горещо за една по-запазена дрешка. Ако народът е нещо като галваничен елемент и концентрира творческия заряд, ако интелигенцията е неговият проводник, кой каза, че токът няма да бие и клеясалата батерия? Да не би „прогресивните“ интелектуалци и културтрегерите да накърнят деликатните чувства на трудещите се, сакън! Токът ще пердаши Иван простака по слабините, докато се научи да се самоуважава. Изкуството ще гризе ушите и ще човърка очите му, ще го скубе и съветва с тоягата, да схване Иван, че не се различава от Джон, Жан или Ханс, че тяхната слънчева посредственост е просто благоденствие, но не и смисъл на живота. Да проумее Иван, че съдбата му е дръгливо краставо кученце, да я прибере и да си я отгледа. И ако някой му отрови псето, Иван да му разбие зъбите. И да си вземе ново куче. Егоизъм трябва, господа, трезв национален егоизъм! Това се опитвах да обясня чрез вас. Вие сте нещастници, коне с капаци. Вие сте примитивни и безхаберни, даже не сте закоравели оптимисти. Гади ми се от вас, чувствам се древен сфинкс, когато слушам разговорите ви. Както казваше Стендал, бих предпочел да прекарвам по две седмици всеки месец в затвора, отколкото да живея с обитателите на дюкянчетата. Ето я моята килия, тук е изгнанието ми, в тази тухлена цитадела. Но свободата е оптически ефект, скъпи кавалери на паницата, а не философска категория.Не зависи нито от решетки и зидове, нито от софистика. Тормозех се да ви облагородя, да изчопля от вас здравото и позитивното и да го претворя в книгите си. За мен българското винаги е било частица от човешкото, хората са много различни, ала странно нищожни. Дърпах ви като катъри подире си, да ви кача по-нависоко и да съзрете великолепието на земята, която обръщате на клоака. Търкалях ви като Сизифов камък по ръба. Вие не ми помагахте, отпускахте се, просвахте се в прахта и ми гледахте сеира. Пъплехте, където трябваше да се тича, винаги вкупом, и финиширахте като в колоезденето — с времето на победителя. Подтиквах ви да се смесите с чужденците, с другите хора, да се съревновавате с тях и да добиете самочувствие, да усетите, че с нищо не сте по-лоши. Не, вие се стремяхте да смачкате моето самочувствие, да омаловажите сюжетите и да обезсмислите литературата ми. Какво значи „един от четиримата по-изтъкнати автори“, ако не четвъртият по значимост? Но това не е състезание по ядене на жаби, драги мои! В изкуството съществуват само възпоменателни медали за участие в маратона. И ако напоследък писателски физиномии взеха да се мъдрят по банкнотите то е, за да обясни по-семпло на печалбарите, че качеството на техните пари е количеството на нашите портрети. Предайте им го от мен! Толкоз… Но аз съм доволен. Покрай вас бях всякакъв — нехранимайко, шут, психопат, фльорца, парвеню, агънце, мижитурка, убиец, пройдоха, копой, вещица, ангел, позорен тип и виртуозен лъжец. Бърниках в душите ви, тъпчех главите ви със слама, превивах ръцете и учех да ходят паянтовите ви крачета. Не се уморявах чрез вас да анализирам хората, никога няма да ми дотегне. Те ни най-малко не съзнават своята живописност, можеш безнаказано да проникнеш в тях и да ги опустошиш, а те ще ти благодарят и пак ще те поканят. Как да не ги опропастиш — хубав край, хубави хора! Гаврех се, ломотех долнопробния език на пазарищата с цялата му физиологична и сексуална пошлост, вдишвах миризмата и надничах в похотливите им очища. Подстрекавах ги в екстремните ситуации, издебвах моментите и, ококорен, записвах реакциите им. И съм помъдрял не за един, а за пет живота. Те… вие попарихте най-хилавите ми надеждици, разгромихте вярата в собствената ми фантазия. Предложихте ми такива брилянтни ходове и образци на мерзост и коварство, пред които въображението ми козирува и захвана да съчинява рецепти за кекс. За един писател няма нищо по-любопитно от човек без пари, няма нищо по-увлекателно от опитите му да се сдобие с тях и няма нищо по-изобретателно от еквалибристиките със съвестта. Така е, икономиката възбужда много повече поезия и катарзис, отколкото сапунисания хедонизъм. Факт е… Какво ли дърдоря? Не ме интересува какво мислите и мислите ли изобщо. Безразлично ми е дали се харесвате или не, променях ви, за да ви харесвам аз. Показах ви на света накипрени и нагласени, иначе приличахте на снимките от паспортите си. Какво ме зяпате?! Вървете по дяволите! Повръща ми се от вас, пропилях всичките си години да ви обикна и пак оставам с вкус на гнилоч в устата. И да хленчите да реставрирам предишния ви облик? Никога! Докато съм жив това няма да стане, неблагодарници безродни! Изчезвайте оттук, махайте се! Оставете ме сам! Разкарайте се! Веднага! Веднага!!!