Дъглас Адамс: Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

Сук-У-бус-системата представляваше доста противоречива част от план-скицата на кораба. Във века, когато телеприсъствието беше голямата мания, идеята за пренасяне на обекти с кораб по най-материалния начин чрез вакуумни тръби изглеждаше старомодна и ретроградна. Но Леовинус не отстъпи. Това беше поредната от лелеяните му дребнички иронийки. Най-накрая бе успял да защити идеята с един основен аргумент — безопасността. Материалният транспорт винаги беше по-малко рискован от телепортацията и от всички начини за псевдопътуване. Нещо повече, неговите сук-У-бус-роботи щяха да са способни да категоризират и сортират всичко, което човек слага на таблата, така че ако не успееш да им кажеш къде искаш да го изпратят, те го правеха автоматично.

Системата обаче не беше проектирана за човешки същества, а се предполагаше, че сук-У-бусът е програмиран така, че да блокира, ако на таблата попаднеше жив човек. Но очевидно и в тази област бяха допуснали компромиси. Леовинус осъзна — и щом го осъзна, стомахът му се сви и му се догади: Бробостигон бе станал жертва на собствения си заговор и сега се бе превърнал в кондензиран куб детрит на път към корабното дъно.

Чак сега Великият започна да разбира напълно ситуацията. Ето го него, Най-великият гений, когото Галактиката познаваше, ден преди най-съвършеният му шедьовър да полети — с недовършен кораб, финансова криза (за която досега хабер си нямаше) и мъртъв ръководител-проект, спипан по време на саботаж. Това никак нямаше да изглежда прилично в официалната му биография.

А между другото, къде ли се губеше Скралионтис? Кроса Бробостигон бе споменала, че на кораба мъжът й имал среща със счетоводителя.

Леовинус коленичи до обезобразената Титания и нежно плъзна сребърния чиреп в нервния център в основата на черепа й. Ръката му затрепери, щом забеляза, че и другата артерия също я няма, а всъщност, като се загледа — то по-голямата част на мозъка й липсваше. Как не го беше забелязал досега? Мозъкът на Титания! Толкова крехък! И най-малкият шок, и най-малката драскотина можеха да му нанесат трайна повреда.

В един толкова сложен кораб бе особено опасно нервният център да не функционира. Напоследък се носеха слухове за някакво ново явление: нещо като хай-тек метална умора, засягаща определени артефакти, в които твърде плътно са вградени логически системи: СМПС. Спонтанен мощен провал на съществуването. Леовинус знаеше, че макар и да е малко вероятно, теоретически това е възможно. Освен това беше наясно, че практически всяка молекула на Звездния кораб „Титаник“ по един или друг начин е част от логическата му система. Ако корабът полети в сегашното си състояние, кой знае каква катастрофа можеше да последва!

Нямаше време за губене. Трябваше да изнамери всички липсващи части на Титания и да ги монтира наново, преди да се случи немислимото.

Няколко мига по-късно той вече се намираше в Преддверието и крещеше на рецепциобота: „Естествено, че познаваш Скралионтис!“ Рецепциоботът, макар и да продължаваше да се държи съвършено любезно, не проявяваше никаква склонност към оказване на помощ.

— Един такъв мършав и дребен! С очила! Счетоводителят на целия проект, да го вземат дяволите! — не се предаваше Леовинус. — Виждал си го да се мотка тука поне хиляда пъти!

— За голямо мое съжаление, сър, прегледах цялата си база данни за познанства и не успях да открия никой, който да съответства на посоченото от вас опис-ние. Както и да е, упълномощен съм да ви предложа койка на Палуба „Е4 — Супер Галактически Пътешественик“. Стаите са боядисани в розово, а шумът от устройствата за преработка на боклука е почти незабележим.

— Искам да знам къде е Скралионтис! — кресна Леовинус и размаха пред рецепциобота малка златна карта. На картата имаше надпис: „Клуб «Шейсет милиона»“.

— Разбира се, сър! — вирна радостно глава рецепциоботът. — Бих ви предложил да потърсите господин Скралионтис в ресторанта на Първа класа.

В ресторанта на Първа класа се влизаше само с черна папийонка, тъй че метр д’оботът бе обяснимо шокиран, когато възрастен мъж със съмнителен вид нахлу изведнъж с крясък:

— Скралионтис! Знам те, че си тук!

— Каква чест за нас да ни поветите, сър! — възкликна сърдечно метр д’оботът. — Убеден съм обаче, че бихте се чувствали по-удобно в бирарията на Втора класа…

— Млъквай, бе! — сряза го Леовинус.

— Разбира се, сър. За мен би било огромно удоволствие не само да млъкна, но и езика да си глътна, да спра да дрънкам и най-общо да се разкарам, за вас, сър, но бихте ли ми позволили да изтъкна, че за нас би било голямо щастие да ви предоставим, сър, подходящо облекло, тъй че, ако бъдете така любезен да ме последвате…