Дъглас Адамс: Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)

Семейството му доста се притеснявало за него и макар че изпращал по някой друг скеч за разни радио предавания, самият той признава, че самочувствието му било доста окаяно. Дори след като преуспял и забогатял, тази негова склонност към липса на увереност не го напуснала. „Имам отвратителни периоди, когато ми липсва всякаква увереност. Просто не вярвам, че ще се справя и не ме разколебават никакви доказателства за обратното. Започнах да посещавам психотерапевт, но по някое време осъзнах, че приличам на фермер, който се оплаква от времето. Времето не зависи от теб, ти трябва да се нагодиш към него.“ И помогнал ли му този подход? „Не съм сигурен.“ — свива рамене той.

„Пътеводителят“ бил последното хвърляне на заровете, но ретроспекцията показва, че моментът е бил възможно най-подходящият. „Междузвездните войни“ са изкарали фантастиката на мода, а от Монти Пайтън е останал изводът, че макар скечовете да са изключени като възможност, има шанс за реализация в същия хумористичен дух. Членът на Пайтън, Тери Джоунс прослушва лентите преди предаването и си спомня, че е бил удивен от „интелектуалния подход и силните концептуални идеи“ на Адамс. „Имаш чувството, че писанията му са родени от критиката на живота, както би казал Матю Арнолд. Имат морална основа и критическа основа, зад които стои едно могъщо съзнание. Джон Клийс, например, също има могъщо съзнание, но той е по-логичен и по-аналитичен.“ Джефри Пъркинс е съгласен с това мнение, но си спомня, че зад проекта нямало почти никакъв строен план.

„Дъглас се включи с цял куп идеи, но нямаше никаква представа за цялостната история. Пишеше като Дикенс, по малко всяка седмица, без самият той да знае края на историята.“

Когато през 1978-а сериалът излиза в ефир, Адамс твърди, че е вложил в него девет месеца усилен труд и хиляда лири. „Имах чувството, че никога няма да си ги върна“ — и затова постъпва на работа като продуцент в Би Би Си, но напуска след шест месеца, защото пише едновременно втора част на сериала, роман, телевизионен сериал и сценарии за отделни епизоди от „Доктор Кой“. Въпреки огромното натоварване, вече си е изградил забележителна репутация на непишещ автор. „Обичам крайните срокове“ — признава той. — „Обичам да ги чувам как свистят покрай мен.“

Успехът само увеличава обхвата на фантазията му. Неговата редакторка Сю Фрийстоун бързо осъзнава, че за него писането е представление и затова разполага офиса си в неговата дневна. „Той има нужда от постоянна публика, която да откликва, но понякога това беше като бумеранг.“

„В началото на една негова книга имаше сцена, където се говореше за някакви чинии, в които имаше по един банан. Това явно беше много важно и аз го помолих да ми обясни защо. Той обаче обичаше да държи публиката в напрежение и затова каза, че разбера по-късно. В крайна сметка книгата свърши и аз отново го попитах какво беше това с бананите. Той ме изгледа с абсолютно недоумение. Беше забравил. После няколко пъти го питах дали не си е припомнил, но той явно не беше.“

Писателят и продуцент Джон Лойд е приятел и сътрудник на Адамс още отпреди „Пътеводителя“. Помни „агониите на нерешителност и паника“, в които изпадал Адамс, докато творял. „Бяхме на почивка на остров Корфу с още трима приятели, а той тъкмо привършваше една книга и наду главите на всички ни заради нея. Имаше отделна стая за писане, стая за спане, стая, където отиваше, когато не го хващаше сън и така нататък. Изобщо не му минаваше през ум, че и другите може да имат нужда от сън. Минаваше през живота като мозък с размерите на планета, но в повечето случаи сякаш живееше на друга такава. Той е най-добродушният човек, когото познавам, но когато изпадаше в паника и ужас, че няма да може да довърши книгата си, всичко останало изгубваше значение.“

Но колкото и да се точеше, работата му придоби извънредна популярност. Всичките му книги станаха бестселъри и американските му издатели му дадоха 2 милиона долара аванс. Той написа заедно с Джон Лойд един пародиен речник озаглавен „Значението на живв“, в който на добре познатите концепции, като например да се събудиш в четири следобед, когато не си свършил никаква работа, бях дадени имена на градове — за тази долнопробна депресия идеалният избор беше Фарнъм. В края на осемдесетте написа две детективски пародии за Дърк Джентли.

На фона на целия му непосредствен хумор, Сю Фрийстоун споделя, че е била искрено развълнувана от начина, по който някои негови читатели възприемали творчеството му. „В «Пътеводителя» трябва само да имаш хавлия и всичко ще е наред. Чух за някаква жена, която умираше в един приют и която смяташе, че всичко ще е наред, защото си беше взела хавлията. Беше възприела вселената на Дъглас и я беше вградила в своята. Дъглас страшно се притесни като разбра. Но за нея хавлията буквално се беше превърнала в символ на сигурността в пътуването към неизвестното.“