Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Хари смътно чу звука от счупено стъкло, чувстваше се объркан, зашеметен, както вероятно се чувства човек, ударен от гръм. „Само защото е сестра на Рон! — започна да си втълпява той. — Само защото е сестра на Рон, затова ти стана неприятно, че си я видял да се целува с Дийн…“

Но най-неочаквано в съзнанието му изникна гледка от същия безлюден коридор, където самият той се целува с Джини… чудовището в гърдите му измърка…

Сетне обаче Хари видя как Рон разкъсва завесата на гоблена, вади магическата си пръчка и я насочва към него с крясъци, че е „предал доверието му“… а „уж бил най-добрият му приятел“…

— Мислиш ли, че Хърмаяни наистина се е натискала с Крум? — попита внезапно Рон, когато приближиха до Дебелата дама.

Хари трепна гузно и си наложи да не си представя коридор, където не нахълтва никакъв Рон и те двамата с Джини са съвсем сами…

— Какво? — попита той объркан. — О… ъъъ…

Честният отговор беше „да“, но той не искаше да го изрича. Все пак Рон се досети по лицето му за най-лошото.

— Супа топчета! — каза той мрачно на Дебелата дама и двамата се прекатериха през дупката в портрета в общата стая.

Не отвориха повече дума за Джини или Хърмаяни — всъщност цяла вечер почти не разговаряха и си легнаха в мълчание, всеки погълнат от мислите си.

Хари дълго лежа буден, гледаше нагоре към балдахина на леглото и се опитваше да си внуши, че чувствата му към Джини са изцяло братски. Ами да, цяло лято бяха живели като брат и сестра, бяха играли куидич, бяха се заяждали с Рон и се бяха смели на Бил и Флегмата! Той познаваше Джини от години… беше си съвсем естествено да иска да я закриля… да разкъса на парченца Дийн, задето я целува… не… май се налагаше да озапти точно това свое братско чувство…

Рон изхърка шумно.

„Тя е сестра на Рон — каза си твърдо Хари. — Сестра на Рон. Не мога да имам нищо общо с нея.“ За нищо на света не би заложил на карта приятелството си с Рон. Оправи възглавницата, за да му е по-удобно, и зачака да го споходи сънят, като се мъчеше да отклони мислите си от Джини.

На другата сутрин се събуди леко замаян и объркан от сънищата, в които Рон го беше гонил с бухалка на бияч. По обяд обаче вече предпочиташе Рон от съня пред истинския Рон, който не само странеше от Джини и Дийн като от чумави, но и се държеше с обидената и изумена Хърмаяни с ледено присмехулно безразличие. Сякаш не стигаше това, ами за една нощ бе станал и страшно докачлив и избухлив като средно сприхав раконог огнемет. Цял ден Хари безуспешно се опитваше да помири Рон и Хърмаяни, която накрая разгневена отиде да си легне, а Рон се отправи към момчешката спалня, след като ядосано наруга няколко подплашени първокурсници, задето го зяпали.

За ужас на Хари новопридобитата войнственост на Рон не се разсея и през следващите дни. За капак тя съвпадна и с още по-големия спад в уменията му на пазач, от което той освирепя още повече, така че на последната тренировка преди куидичния мач в събота не спаси нито един от ударите, отправени към него от гончиите, и така крещеше на всички, че докара Демелза Робинс до сълзи.

— Млъквай и я остави на мира! — извика Пийкс, който му стигаше някъде до раменете, въпреки че като компенсация носеше тежка бухалка.

— СТИГА! — ревна Хари, като забеляза, че Джини гледа Рон на кръв, и понеже помнеше славата й, че владее до съвършенство проклятието за летящи сополи, се извиси, за да се намеси, докато нещата не са станали неуправляеми. — Пийкс, върви да прибереш блъджърите. Стегни се, Демелза, днес игра наистина страхотно. Рон… — Той изчака другите от отбора да се отдалечат, за да не ги чуват. — Ти си ми най-добрият приятел, но ако и занапред се държиш с останалите по този начин, ще те изритам от отбора.

За миг наистина му се стори, че Рон ще го удари, после обаче се случи нещо много по-страшно — Рон сякаш се свлече върху метлата, цялата борбеност го напусна и той пророни:

— Отказвам се. Пълна скръб съм.

— Не си пълна скръб и не се отказваш! — кипна Хари, като сграбчи Рон отпред за мантията. — Когато си във форма, можеш да спасиш всеки удар, просто психиката ти е слаба.

— Психар ли ме наричаш?

— Да, може би.

За миг се гледаха ядно, после Рон уморено поклати глава.

— Знам, че нямаш време да търсиш друг пазач, затова утре ще играя, но ако паднем, а ние ще паднем, наистина се махам от отбора.

Каквото и да говореше, Хари не постигаше нищо. По време на цялата вечеря се опитваше да повдигне духа на Рон, но той беше погълнат от това да се цупи и муси на Хърмаяни и изобщо не му обърна внимание. Вечерта Хари продължи да упорства и в общата стая, но твърдението му, че целият отбор ще започне да си скубе косите, ако Рон напусне, бе донякъде опровергано от самия отбор — всички се бяха струпали в далечния ъгъл и очевидно одумваха Рон, като му хвърляха злостни погледи.