Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Този път ще влезеш в мислоема заедно с мен… и още по-необичайно — с мое разрешение.

— Къде отиваме, професоре?

— Ще посетим спомените на Боб Огдън — обясни директорът и извади от джоба си кристално шишенце с въртящо се сребристобяло вещество.

— Кой е Боб Огдън?

— Работеше в Отдела за охрана на магическия ред — обясни Дъмбълдор. — Почина преди известно време, но преди това успях да го издиря и го убедих да ми довери тези свои спомени. Сега ще го придружим по време на негово посещение във връзка със служебните му задължения. Стани, Хари, ако обичаш…

Но Дъмбълдор се затрудняваше да махне запушалката на кристалното шишенце: наранената му ръка изглеждаше скована, явно го болеше.

— Дали… дали да не опитам аз?

— Не се притеснявай, Хари…

Дъмбълдор насочи магическата си пръчка към шишенцето и корковата тапа отхвърча.

— Професоре… как си наранихте ръката? — попита отново Хари и погледна почернелите пръсти с нещо средно между погнуса и съжаление.

— Сега не е време за този разказ, Хари. Рано е още. Имаме среща с Боб Огдън.

Дъмбълдор изля сребристото съдържание на шишенцето в мислоема, където то се завъртя и затрепка — нито течност, нито газ.

— Първо ти — подкани Дъмбълдор и махна с ръка към съда.

Хари се надвеси, пое дълбоко въздух и топна лице в сребристото вещество. Усети как краката му се отделят от пода на кабинета, започна да пада и да пада през кръжащия мрак и после най-неочаквано замига срещу ослепителна слънчева светлина. Още преди очите му да свикнат, до него се приземи и Дъмбълдор.

Стояха на селски път, от двете страни на който се издигаха стени от висок гъст жив плет, а лятното небе горе беше ясно и синьо като незабравка. На около три метра пред тях стоеше нисък възпълен мъж с невероятно дебели стъкла на очилата, зад които очите му бяха смалени до размерите на мушици. Той четеше дървената табела, щръкнала от къпинака вляво от пътя. Хари знаеше, че това сигурно е Огдън — наоколо не се виждаше никой друг, освен това мъжът беше облечен в дрехи, каквито неосведомените магьосници избират доста често в опитите си да изглеждат като мъгъли, при това съчетани твърде причудливо: в този случай гети и редингот над раиран цял бански костюм. Хари само бе успял да огледа от горе до долу странния му вид, когато Огдън се обърна и забърза по пътя.

Дъмбълдор и Хари го последваха. Докато минаваха покрай дървената табела, Хари вдигна очи към двете стрелки. Първата сочеше назад, откъдето бяха дошли, и на нея пишеше „Грейт Хангълтън, 8 км“. Над стрелката, която сочеше след Огдън, имаше надпис „Литъл Хангълтън, 1,5 км“.

Известно време вървяха, без да виждат нищо друго, освен стените на живия плет, необгледното синьо небе горе и шеметно крачещата фигура в редингот пред тях. Скоро пътят зави наляво и хлътна надолу, стана много стръмен и се заспуска по баир, така че най-неочаквано пред тях се ширна гледка към долината отпред. Хари забеляза и село, безспорно Литъл Хангълтън, сгушено между два стръмни хълма, ясно се виждаха църквата и гробищата. В другия край на долината имаше красива господарска къща, кацнала на баир и заобиколена от зеленото кадифе на ливадите.

По стръмното нанадолнище Огдън волю-неволю вече не бързаше толкова. Дъмбълдор ускори крачка и Хари започна да подтичва, за да не изостава. Реши, че Литъл Хангълтън е крайната точка на пътуването, и както в нощта, когато бяха намерили Слъгхорн, се учуди защо е трябвало да вървят толкова дълго. Скоро обаче установи грешката си в предположението, че отиват в селото. Пътят зави вдясно и Дъмбълдор и Хари видяха как пешовете на редингота на Огдън изчезват в една пролука в живия плет.

Тръгнаха след Огдън по тясна прашна уличка отново с жив плет от двете страни — по-висок и по-див от плета по пътя. Уличката криволичеше, беше камениста и изровена, освен това тя също се спускаше стръмно надолу и изглежда водеше към малка гора с тъмни дървета. Точно така се оказа и Дъмбълдор и Хари спряха зад Огдън, който стоеше с извадена магическа пръчка.

Въпреки безоблачното небе старите дървета отпред хвърляха дебела, тъмна и хладна сянка и трябваше да минат няколко секунди, докато очите на Хари различат постройка, полускрита сред плетеницата от дънери. Стори му се много странно някой да избере точно такова място за къща или да вземе необяснимото решение да остави дърветата да си растат наоколо и да затулват светлината и гледката към долината. Запита се дали къщата не е изоставена: стените й бяха покрити с мъх, а от покрива бяха изпопадали толкова много керемиди, че тук-там се виждаха гредите. Навсякъде около постройката беше избуяла коприва, която достигаше чак до прозорците, съвсем мънички и почернели от прахоляк. Но точно когато Хари заключи, че тук просто не би могло да живее някой, един от прозорците се отвори с дрънчене и отвътре на тънка струя излезе пара или дим, сякаш някой готвеше.