Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Хари си погледна часовника и бързо прибра стария учебник по отвари за напреднали в чантата си.

— Осем без пет е, аз ще тръгвам, за да не закъснея при Дъмбълдор.

— Аууу! — ахна Хърмаяни и веднага вдигна поглед. — Успех! Ще те изчакаме, искаме да чуем на какво те е учил.

— Дано всичко мине добре — добави Рон и двамата изпратиха с очи Хари, докато излизаше през дупката в портрета.

Той тръгна по безлюдните коридори, но му се наложи да се притаи зад една статуя — иззад ъгъла се появи професор Трелони, която си мърмореше, разбъркваше колода захабени карти и пътем се взираше в тях.

— Двойка пика: сблъсък — пророни учителката, докато подминаваше мястото, където Хари беше приклекнал и се беше скрил. — Седмица пика: лоша поличба. Десетка пика: насилие. Вале пика: смугъл младеж, вероятно в беда, не харесва питащия… — Тя спря като попарена от другата страна на статуята. — А, невъзможно! — отсече раздразнено и Хари чу как отново бързо разбърква картите, после продължи по коридора, като остави след себе си само миризма на готварско шери.

Той изчака, докато се увери, че професор Трелони се е отдалечила, сетне пак забърза и се качи на седмия етаж, където до стената имаше страшилище, каквито се виждат по водоливниците.

— Киселинни дражета — каза Хари.

Страшилището отскочи встрани, стената се плъзна и зад нея се показа подвижна спираловидна стълба, която с плавно въртене откара момчето до вратата с месингово чукало на кабинета на Дъмбълдор.

Хари почука.

— Влез — чу се гласът на директора.

— Добър вечер, професоре! — поздрави момчето и пристъпи в кабинета.

— А, добър вечер, Хари! Сядай — покани го с усмивка Дъмбълдор. — Дано си се чувствал добре през първата седмица от новата учебна година.

— Да, благодаря, сър! — отвърна момчето.

— Явно не си губиш времето, вече си получил наказание!

— Ъъъ… — подхвана притеснен Хари, но Дъмбълдор не изглеждаше толкова строг.

— Уредих с професор Снейп да си изтърпиш наказанието следващата събота.

— Добре — каза Хари, който имаше да мисли за по-неотложни въпроси от наказанието на Снейп, и хвърли крадешком един поглед наоколо с надеждата по нещо да се досети с какво ще го занимава тази вечер Дъмбълдор.

Овалният кабинет изглеждаше както обикновено: крехките сребърни уреди си стояха по масичките с вретенообразни крака и пускаха с жужене клъбца дим, портретите на предишни директори и директорки дремеха в рамките, а чудно хубавият феникс Фоукс беше кацнал на поставката зад вратата и наблюдаваше Хари с неприкрито любопитство. По нищо не личеше Дъмбълдор дори да е разчистил място за тренировка по дуелиране.

— Е, Хари — поде делово той, — сигурен съм, че се питаш какво съм предвидил за тези… поради липса на по-точна дума да ги наречем уроци.

— Да, сър.

— Реших, че сега, след като вече знаеш какво е накарало Лорд Волдемор преди петнайсет години да се опита да те убие, е дошло време да получиш повече информация.

Настъпи мълчание.

— В края на миналия срок обещахте да ми кажете всичко — рече Хари. Трудно прикри укорната нотка в гласа си.

— Така и направих — отвърна спокойно Дъмбълдор. — Казах ти всичко, което знам. От този миг нататък ще напуснем твърдата почва на фактите и ще поемем заедно на пътешествие из мътните мочурища на спомените, за да навлезем в гъсталака на най-необузданите догадки. Колкото и да ми е тъжно, Хари, оттук нататък мога и да греша точно както Хъмфри Белчър, който решил, че е дошло време за котел от сирене.

— Но сте сигурен, че сте прав, нали? — попита Хари.

— Естествено, ала, както вече съм ти доказвал, и аз като всички останали допускам грешки. И ще прощаваш, но тъй като съм по-умен от повечето хора, и грешките ми обикновено са по-сериозни.

— Това, което ще ми кажете, сър — продължи плахо Хари, — свързано ли е по някакъв начин с пророчеството? Ще ми помогне ли да… да оцелея?

— До голяма степен е свързано с пророчеството — потвърди Дъмбълдор нехайно, сякаш Хари го е попитал какво ще бъде времето утре, — и определено се надявам да ти помогне да оцелееш.

Дъмбълдор стана и заобиколи писалището, после мина покрай Хари, който се обърна нетърпеливо на стола и видя как директорът се надвесва над шкафа при вратата. Когато се изправи, държеше познатия плитък каменен съд с гравирани по ръбовете му странни знаци. Той сложи мислоема върху писалището пред Хари.

— Виждаш ми се разтревожен.

Хари наистина гледаше мислоема с известни опасения. Освен поучителни, преживяванията му, свързани с това странно хранилище на мисли и спомени, бяха и доста потискащи. Последния път, когато проникна в съдържанието му, беше видял много повече, отколкото му се искаше. Но Дъмбълдор се усмихваше.