Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Той я извади и му я показа.

— Черешово дърво и косъм от еднорог — оповести гордо. — Решихме, че е една от последните, които Оливандър е продал, на другия ден той изчезна… Ох, идвай тук, Тревър!

И Невил се гмурна под седалката, за да извади жабата си, която направи пореден опит да си върне свободата.

— Тази година ще имаме ли пак сбирки на ВОДА, Хари? — попита Луна, докато откачваше от средата на „Дрънкало“ чифт доста шантави на вид очила във всички цветове на дъгата.

— Отървахме се от Ъмбридж, вече не се налага — отвърна Хари и седна.

Докато излизаше изпод седалката, Невил си фрасна главата. Изглеждаше страшно разочарован.

— Във ВОДА ми харесваше! Научих от теб куп неща!

— И на мен ми беше приятно — подкрепи го ведро Луна. — Струваше ми се, че имам приятели.

Това бе едно от неловките неща, които Луна често изтърсваше и от които Хари изпитваше мъчително съжаление, примесено с неудобство. Но преди да е отговорил, пред вратата на купето настана суматоха — от другата страна на стъклото цяла тумба четвъртокурснички си шушукаха и се кикотеха.

— Ти го поканѝ!

— Не, ти!

— Нека аз!

И едно от тях — отракано на вид момиче с големи тъмни очи, издадена брадичка и дълга черна коса — си проправи път и влезе вътре.

— Здравей, Хари, казвам се Ромилда, Ромилда Вейн — представи се тя високо и самоуверено. — Защо не дойдеш в нашето купе? Не си длъжен да седиш с тези тук — добави тя през шепот доста пресилено и посочи дупето на Невил, който отново се беше пъхнал под седалката, за да търси опипом Тревър, и Луна, която си беше сложила безплатния незримоглед и приличаше с него на шантава шарена сова.

— Те са ми приятели — хладно отсече Хари.

— О, така ли! — Момичето доста се изненада. — О! Добре тогава.

Тя излезе и плъзна вратата след себе си.

— Хората очакват да имаш по-готини приятели от нас — отбеляза Луна, като за пореден път прояви склонността си към притесняваща откровеност.

— Вие сте си готини! — възрази Хари. — Никой от тях не е бил в министерството. Никой не се е сражавал заедно с мен.

— Много си мил! — грейна Луна, а после намести незримогледа по-нагоре на носа си и се зае да чете „Дрънкало“.

— Ние обаче не се опълчихме срещу него — напомни Невил, след като изникна изпод седалката с валма прах по косата и примирения Тревър в ръка. — А ти го направи. Да беше чул баба ми! „Този Хари Потър е по-сърцат от всички в Министерството на магията накуп!“ Би дала всичко ти да си й внук…

Хари се засмя притеснено и при първа възможност смени темата — заговори за резултатите от СОВА. Докато Невил му съобщаваше оценките си и умуваше дали ще му разрешат да запише трансфигурация и за ТРИТОН, въпреки че е получил само „Приемлив“, Хари го наблюдаваше, без да го слуша.

Точно като и неговото, детството на Невил е било помрачено от Волдемор, той обаче и не подозираше колко са близки съдбите им. Пророчеството можеше да се отнася и за единия, и за другия, но по неведоми причини Волдемор беше решил, че в него се говори за Хари.

Ако Волдемор беше избрал Невил, сега именно той щеше да седи срещу Хари с мълниевиден белег и бремето на пророчеството… Но дали наистина беше така? Дали майката на Невил е щяла да умре, за да го спаси, както Лили беше загинала заради Хари? То се знае, че е щяла да умре… Но ако е била лишена от възможността да застане между сина си и Волдемор? Дали в такъв случай изобщо щеше да има „Избран“? Дали щеше да има празно място там, където сега седеше Невил, и Хари без белег на сбогуване щеше да бъде целунат от собствената си майка, а не от майката на Рон?

— Добре ли си, Хари? Изглеждаш странно — рече Невил.

Хари трепна.

— Извинявай… аз…

— Да не са те нападнали хапливите бързобла̀ци? — попита състрадателно Луна, като го погледна през огромните разноцветни очила.

— Кои да са ме нападнали?

— Хапливите бързоблаци… те са невидими, летят си и ти влизат през ушите, а после мозъкът ти се скашква — обясни тя. — Стори ми се, че току-що един се стрелна покрай мен.

Тя замаха с ръце, сякаш гонеше огромни невидими мухи. Хари и Невил се спогледаха и побързаха да заговорят за куидич.

Времето навън беше точно толкова капризно, както през цялото лято: ту навлизаха в мразовита мъгла, ту под слабо слънце, блеснало от ясното небе. Именно през един такъв промеждутък, когато слънцето се виждаше почти над тях, в купето най-после влязоха Рон и Хърмаяни.

— Кога най-сетне ще дойде количката с обяда, умирам от глад! — обяви въжделено Рон, после се свлече тежко на седалката до Хари и си потърка корема. — Здрасти, Невил, здрасти, Луна! Знаете ли — добави той, извърнат към Хари, — Малфой не дойде да дежури като префект. Седи си в купето заедно с другите слидеринци, видяхме го, докато минавахме.