Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Не сме чули пророчество — намеси се Невил и се изчерви като мушкато.

— Точно така, не сме — отсече и Джини. — Ние с Невил също бяхме там и тоя „Избран“ е поредният пример как в „Пророчески вести“ само си измислят.

— Значи и вие двамата сте били там, така ли? — попита силно заинтригуван Слъгхорн, като премести поглед от Джини към Невил, но въпреки насърчителната усмивка и двамата млъкнаха като онемели. — Да… ами… вярно си е, разбира се, че в „Пророчески вести“ често преувеличават… — призна донякъде разочарован Слъгхорн. — Помня как веднъж скъпата Гуеног ми каза… нали се сещате, Гуеног Джоунс, естествено, капитанката на „Холихедските харпии“…

Той се впусна да разправя заплетен спомен, но Хари имаше ясното усещане, че учителят още не е приключил с него и не е бил убеден от Невил и Джини.

Слъгхорн запълни следобеда с още случки с прославени магьосници, на които е преподавал — всички те с огромно удоволствие се били присъединили към онова, което той нарече „Клуба на любимеца“ в „Хогуортс“. Хари изгаряше от нетърпение да се измъкне, но не знаеше как да го направи любезно. Накрая влакът излезе от поредния дълъг участък с мъгла и се насочи към червения залез, а Слъгхорн се огледа и примига в здрача.

— Майко мила, вече се мръква! Не съм забелязал кога са включили осветлението! Я всички вървете да си облечете мантиите. Трябва да се отбиеш при мен, Маклагън, за да ти дам оная книга за клиноопашките. Хари, Блейз… и вие винаги сте добре дошли. Същото важи и за теб, госпожичке — намигна той на Джини. — Е, вървете, вървете де!

Докато се буташе да излезе в притъмнелия коридор, Забини изгледа Хари на кръв, той също не му остана длъжен и го погледна заинтригувано. Тримата с Джини и Невил тръгнаха след слидеринеца през влака.

— Добре че свърши! — промърмори Невил. — Странна птица, нали?

— Да, странен си е — съгласи се Хари, без да сваля очи от Забини. — А ти, Джини, как се озова там?

— Слъгхорн ме видя как урочасвам Закарайъс Смит — отвърна момичето, — нали го помниш онзи малоумник от „Хафълпаф“, който се включи във ВОДА? Непрекъснато подпитваше какво точно е станало в министерството, накрая ми писна и му направих една магийка… Когато Слъгхорн нахълта в купето, мислех, че ще ме накаже, а той заяви, че проклятието ми било наистина чудесно, и ме покани на обяд! Луд човек!

— Пак е по-добре да покани някого заради това, отколкото заради прочутата му майка — отвърна Хари, като се свъси на тила на Забини, — или ако чичо му е…

Той обаче млъкна насред изречението. Точно в този миг му хрумна нещо — безразсъдно, но пък блестящо. След една минута Забини щеше да влезе в купето на слидеринците шестокурсници, а там седеше Малфой, на който и през ум нямаше да му мине, че го чува някой друг, освен съучениците му от „Слидерин“… Ако Хари успееше да влезе незабелязан след Забини, какво ли щеше да види и да чуе? Е, вече пристигаха, гарата на Хогсмийд беше само на половин час път, ако се съдеше по дивия пейзаж, мяркащ се зад прозорците, но тъй като явно никой не беше готов да погледне сериозно на подозренията му, само от Хари си зависеше да ги докаже.

— Ще се видим по-късно — каза тихо той, извади мантията невидимка и се заметна с нея.

— Ама ти къде… — зачуди се Невил.

— После! — прошепна Хари и се стрелна след Забини възможно най-тихо, макар че подобна предпазна мярка всъщност се обезсмисляше заради тракането на влака.

Сега коридорите бяха кажи-речи празни. Почти всички се бяха прибрали по купетата, за да се преоблекат в училищните мантии и да си приготвят багажа. Макар че вървеше колкото е възможно по-плътно до Забини, без да го докосва, Хари не беше достатъчно бърз и не успя да се пъхне в купето, когато другото момче отвори вратата. Забини вече я затваряше и Хари припряно подложи крак да я задържи.

— Какво става? — ядоса се Забини, като отново и отново удряше Хари по крака с плъзгащата се врата.

Хари я хвана с все сила и я изтика, а Забини, който още се държеше за ръчката, залитна настрани и се стовари върху коленете на Грегъри Гойл, при което настана суматоха, а Хари само това и чакаше — шмугна се в купето, скочи на празното засега място на Забини и се вдигна на поставката за багажа. Извади късмет, че Гойл и Забини си ръмжаха един на друг, с което привлякоха към себе си всички погледи, защото Хари беше сигурен, че мантията се е развяла около ходилата и глезените му и те са се появили. Дори за един миг на ужас му се стори, че докато се мяташе горе на поставката, Малфой бе приковал поглед в една от маратонките му, после обаче Гойл плъзна с трясък вратата, затвори я и изтика от себе си Забини, който се свлече настръхнал на мястото си. Винсънт Краб се зачете отново в комикса си, а Малфой се изкикоти и се излегна на две от седалките, като положи глава в скута на Панси Паркинсън. Хари се сви неудобно на кълбо под мантията невидимка, за да е сигурен, че всеки сантиметър от тялото му ще остане скрит, и загледа как Панси милва зализаната руса коса по челото на Малфой, и то със самодоволна усмивка, сякаш всеки би дал мило и драго да е на нейно място. Фенерите, които се полюшваха на тавана в купето, хвърляха достатъчно ярка светлина — Хари виждаше всяка дума в комикса на Краб точно отдолу.