Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Мислите му бяха прекъснати от Джини, която го сръчка в ребрата. Професор Макгонъгол се беше изправила и покрусеният шепот в залата утихна веднага.

— Вече е време — съобщи тя. — Последвайте, ако обичате, ръководителите на домовете, те ще ви изведат в парка. Грифиндорци, след мен!

Излязоха почти в пълна тишина иззад пейките. Хари забеляза Слъгхорн пред редицата на слидеринци, беше облечен във великолепна дълга изумруденозелена мантия, извезана със сърма. Никога не беше виждал толкова спретната професор Спраут, ръководителката на „Хафълпаф“ — по шапката й нямаше нито една кръпка, а когато стигнаха до входната зала, завариха там Мадам Пинс, която стоеше зад Филч: тя беше с плътен черен воал до коленете, а той бе във вехт черен костюм и вратовръзка, които смърдяха на нафталин.

Когато излезе от входната врата на каменните стъпала отпред, Хари видя, че всички се отправят към езерото. Топлото слънце го милваше по лицето, докато вървяха мълком след професор Макгонъгол към мястото, където на дълги редици бяха наслагани стотици столове. По средата беше оставена пътека, отпред имаше мраморна маса и всички столове бяха обърнати към нея. Това беше най-хубавият летен ден.

На половината от столовете вече бяха насядали какви ли не хора, опърпани или облечени по последната мода, стари и млади. Хари виждаше повечето за пръв път, но имаше и такива, които познаваше, включително членовете на Ордена на феникса: Кингзли Шакълболт, Лудоокия Муди, Тонкс с чудотворно възвърнала най-яркия от всичките си розови оттенъци коса, Ремус Лупин, с когото тя май се държеше за ръце, господин и госпожа Уизли, Бил, подкрепян от Фльор и следван от Фред и Джордж, които бяха облечени в якета от змейска кожа. Освен това тук бяха Мадам Максим, която бе заела цели два стола и половина, гостилничарят Том от „Продънения котел“, безмощната Арабела Фиг — съседка на Хари, чорлавата басистка на магьосническата музикална група „Орисниците“, Ърни Пранг — шофьорът на автобуса „Среднощния рицар“, Мадам Молкин от магазина за одежди на „Диагон-али“, а някои Хари познаваше само по лице — кръчмаря от „Свинската глава“ и вещицата, която тикаше количката в експрес „Хогуортс“. Духовете бродници в замъка също присъстваха, но почти не се виждаха под яркото слънце и се различаваха само когато се движеха и проблясваха безплътно в сияйния въздух.

Хари, Рон, Хърмаяни и Джини си намериха места в края на един ред, до езерото. Насядалите си говореха тихо и шепотът им наподобяваше лек ветрец в тревата, ала песните на птиците бяха по-силни. Множеството продължи да набъбва и с мощен прилив на обич Хари видя как Луна помага на Невил да седне. В нощта, когато Дъмбълдор беше загинал, единствени те от всички във ВОДА бяха откликнали на призива на Хърмаяни и Хари знаеше защо: именно на тях ВОДА липсваше най-много… нищо чудно да са проверявали редовно монетите си с надеждата, че пак ще има сбирка…

Корнелиус Фъдж мина покрай тях с покрусено лице — както обикновено, въртеше лимоненото бомбе — и се отправи към първите редове; след това Хари зърна и Рита Скийтър, която, както той забеляза вбесен, стискаше в ръката си с дълги червени нокти бележник; после, пронизан от най-силна ярост, мерна и Долорес Ъмбридж с неубедителна скръб по жабешкото лице и черна кадифена панделка върху буклите с цвят на желязо. При вида на кентавъра Фирензи, който стоеше като страж край водата, Ъмбридж трепна и побърза да се разположи на стол, който беше доста далеч оттам.

Най-после седнаха и преподавателите. Хари забеляза, че Скримджър, който се беше наместил на първия ред заедно с професор Макгонъгол, изглежда покрусен и достолепен. Запита се дали той и някой от останалите официални лица наистина скърбят за Дъмбълдор. Сетне обаче чу музика, странна отвъдна музика, забрави неприязънта си към министерството и се огледа да види откъде идва тя. Направи го не само той: много глави се обърнаха и затърсиха леко разтревожени.

— Ето там — прошепна Джини в ухото на Хари.

И той ги видя в бистрата, озарена от слънцето зелена вода, бяха на сантиметри под повърхността и за негов ужас му напомниха за инфериите: хор от езеряни, пеещи на непознат език, който Хари не разбираше, с нагънати от водата бледи лица, с лилавеещи коси, разпрострели се около тях. От музиката Хари настръхна, но тя не беше неприятна. Подсказваше съвсем ясно за загуба и отчаяние. Докато се взираше надолу в безумните лица на певците, Хари изпита чувството, че поне те наистина скърбят за кончината на Дъмбълдор. В този момент Джини го сръга и той се обърна.