Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Той замълча и се загледа през прозореца. Не успя да се сдържи и пак се замисли за непростимото доверие, което Дъмбълдор е оказвал на Снейп… но както Хърмаяни току-що му беше напомнила неволно, самият той, Хари, се беше увлякъл и беше допуснал същата грешка… драснатите набързо заклинания ставаха все по-страховити, а той беше отказал да повярва, че момче, което е било толкова умно и му е помогнало толкова много, може да бъде злодей…

Помогнало му е… сега тази мисъл бе почти непоносима…

— И досега не проумявам защо той не те издаде, че използваш учебника — намеси се Рон. — Със сигурност е знаел откъде взимаш всичко това.

— Знаеше — съгласи се горчиво Хари. — Разбра, когато приложих „Сектумсемпра“. Изобщо не му трябваше легилимантика… няма да се учудя, ако се е досетил и преди това, нали Слъгхорн все повтаряше колко неотразим съм по отвари… дали не е оставял стария си учебник на дъното на шкафа!

— Но защо не те е издал?

— Според мен не е искал да го свързват с учебника — намеси се и Хърмаяни. — Дъмбълдор едва ли би останал особено доволен, ако беше разбрал. Дори Снейп да отрече, че учебникът е негов, Слъгхорн щеше веднага да познае почерка му. При всички положения учебникът е бил оставен в предишната класна стая на Снейп и съм готова да се обзаложа, че Дъмбълдор е знаел името на майка му „Принц“.

— Трябваше да занеса учебника на Дъмбълдор — ядоса се на себе си Хари. — Той през цялото време ми показваше какъв злодей е бил Волдемор още като ученик, а аз разполагах с доказателства, че и Снейп е бил същият…

— „Злодей“ е силна дума — пророни тихо Хърмаяни.

— Точно ти ми повтаряше през цялото време, че учебникът е опасен!

— Опитвам се да ти обясня, Хари, че стоварваш върху себе си прекалено голяма вина. Смятах, че Принца има доста гадно чувство за хумор, но и през ум не ми е минавало, че един ден ще стане убиец…

— Никой от нас не би се досетил, че Снейп… знаете — подкрепи я и Рон.

Настана мълчание, всички бяха погълнати от своите си неща, Хари обаче беше сигурен, че и те като него мислят за следващата утрин, когато щеше да бъде погребението на Дъмбълдор. Никога дотогава Хари не беше ходил на погребение — когато почина Сириус, нямаше тяло, което да погребат. Не знаеше какво да очаква и беше малко притеснен какво ли ще види, как ли ще се чувства. Питаше се дали след погребението смъртта на Дъмбълдор ще стане по-осезаема за него. Макар да имаше мигове, когато този ужасен факт заплашваше да го срине, имаше и дълги периоди на празнота и вцепенение, когато — въпреки че всички в целия замък говореха само за това — на Хари му беше трудно да повярва, че Дъмбълдор наистина си е отишъл. Вярно, за разлика от онзи път със Сириус, сега не хранеше надежда, че Дъмбълдор може да се върне… стискаше в джоба си студената верижка на фалшивия хоркрукс, който носеше навсякъде със себе си, но не като талисман, а за да му напомня какво е платил за него и какво му остава да направи.

На другия ден стана рано, за да си приготви багажа — експрес „Хогуортс“ потегляше един час след погребението. Долу в Голямата зала цареше потиснато настроение. Всички бяха в официалните си мантии и никой като че ли не беше гладен. Професор Макгонъгол беше оставила празен стола с вид на трон в средата на преподавателската маса. Столът на Хагрид също не беше зает: Хари си помисли, че великанът сигурно не е намерил сили да дойде на закуска, затова пък на мястото на Снейп най-безцеремонно се беше разположил Руфъс Скримджър. Докато той оглеждаше залата, Хари избягваше жълтеникавите му очи, понеже имаше неприятното чувство, че Скримджър търси именно него. Сред антуража на министъра той зърна червената коса и очилата с рогови рамки на Пърси Уизли. Рон с нищо не показваше, че е забелязал Пърси, ако се изключеше фактът, че забучваше с необичайна злост пушената херинга на вилицата.

Краб и Гойл си шушукаха нещо на масата на слидеринци. Колкото и едри да бяха, изглеждаха странно самотни без високия слаб Малфой, който обикновено седеше по средата и се разпореждаше. Хари не се сещаше често за него — цялата му ненавист беше насочена към Снейп, — обаче не беше забравил страха в гласа на Драко горе на кулата, нито това, че преди да дойдат другите смъртожадни, беше свалил магическата пръчка. Не вярваше, че Малфой е щял да убие Дъмбълдор. Презираше го заради увлечението му по Черните изкуства, но сега тази неприязън беше примесена и с мъничко съжаление. Хари се запита къде ли е Малфой и какво ли го беше принудил Волдемор да извърши, заканвайки се да убие и него, и родителите му.