Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Съгласна съм — подкрепи го професор Макгонъгол. — А и няма да е вярно да твърдим, че Дъмбълдор никога не е предвиждал при определени обстоятелства училището да бъде закрито. Когато Стаята на тайните беше отворена отново, той обмисляше дали да не затворим училището, а трябва да отбележа, че убийството на професор Дъмбълдор ще всее повече смут, отколкото мисълта, че в подземията на замъка се спотайва чудовището на Слидерин…

— Трябва да се допитаме до настоятелите — изписука професор Флитуик, който имаше голяма синина на челото, но иначе изглеждаше невредим след припадъка в кабинета на Снейп. — Трябва да се придържаме към установения ред. Не бива да вземаме прибързани решения.

— Ти, Хагрид, не каза нищо — рече професор Макгонъгол. — Какво е твоето мнение, трябва ли „Хогуортс“ да остане отворен?

Хагрид, който през целия разговор беше хлипал нечуто в голямата захабена носна кърпа, вдигна подпухнали червени очи и изграчи:

— Не знам, професоре… нека решат ръководителите на домове и директорът…

— Професор Дъмбълдор винаги е ценял мнението ти — напомни благо професор Макгонъгол, — същото важи и за мен.

— Е, аз оставам — заяви Хагрид; от ъгълчетата на очите му се търкаляха едри сълзи, които се стичаха в сплъстената му брада. — Тука ми е домът, живея тука, откак съм станал на тринайсет. И ако има малчугани, които искат да ги уча, аз ще го правя. Но… не знам… „Хогуортс“ без Дъмбълдор…

Той се задави и отново се скри зад носната кърпа, след което настъпи мълчание.

— Чудесно — рече професор Макгонъгол, като погледна през прозореца към парка, за да провери дали не се задава министърът, — в такъв случай съм съгласна с Филиус, че е най-правилно да се допитаме до настоятелите, които ще вземат окончателното решение. Колкото до извозването на учениците по домовете им… колкото по-рано, толкова по-добре. Ако се наложи, бихме могли да уредим експрес „Хогуортс“ да дойде още утре…

— Ами погребението на Дъмбълдор? — обади се най-накрая и Хари.

— Хм… — рече професор Макгонъгол с треперлив глас, позагубила малко от деловитостта си. — Знам… знам, че волята на Дъмбълдор е да намери последен покой тук, в „Хогуортс“…

— При това положение ще бъде погребан тук, нали? — попита разгорещено Хари.

— Ако от министерството сметнат за уместно — отговори професор Макгонъгол. — Никой от останалите директори и директорки не е…

— Никой от останалите директори и директорки не е дал повече на училището — изръмжа Хагрид.

— „Хогуортс“ трябва да бъде последната спирка на Дъмбълдор — подкрепи го професор Флитуик.

— Точно така — присъедини се и професор Спраут.

— В такъв случай — намеси се отново Хари — не бива да изпращате учениците по домовете преди погребението. Те ще искат да си вземат…

Думите заседнаха на гърлото му, но професор Спраут довърши вместо него:

— Последно сбогом.

— Добре казано — изписука професор Флитуик. — Наистина много добре! Учениците ни трябва да отдадат последна почит, така е редно. След това ще уредим да бъдат извозени до домовете си.

— Подкрепям предложението — изкряска професор Спраут.

— Вероятно… и аз го подкрепям — каза доста развълнуван Слъгхорн, а Хагрид само изхлипа задавено в знак на съгласие.

— Идва — оповести внезапно професор Макгонъгол, загледана надолу към парка. — Министърът… както виждам, води и делегация…

— Свободен ли съм, професоре? — попита веднага Хари.

Нямаше никакво желание тази вечер да се вижда с Руфъс Скримджър и да бъде подлаган на разпит от него.

— Да, върви — пусна го професор Макгонъгол, — бързо.

Тя отиде при вратата и я отвори. Хари забърза надолу по спираловидната стълба и по безлюдния коридор, беше оставил мантията невидимка на кулата в астрономическата обсерватория, но сега тя не му трябваше, по коридорите нямаше никого, нямаше ги дори Филч, Госпожа Норис и Пийвс. Той не срещна жива душа, докато не стигна в коридора за общата стая на „Грифиндор“.

— Вярно ли е? — попита Дебелата дама, когато Хари се приближи. — Истина ли е? Дъмбълдор… мъртъв?

— Да — каза той.

Дебелата дама нададе вопъл и без да чака паролата, се дръпна, за да го пусне.

Както Хари беше подозирал, общата стая беше претъпкана. Докато той се прекачваше през дупката в портрета, всички се умълчаха. Хари видя, че Дийн и Шеймъс седят наблизо с още неколцина души: това означаваше, че в спалнята няма никой или почти никой.

Без да разговаря с когото и да било, без изобщо да ги поглежда, Хари направо прекоси стаята и се качи в момчешката спалня.