Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Хагрид кимна, после се обърна и излезе с тежка крачка от стаята, а Макгонъгол погледна Хари.

— Преди да се срещна с тях, бих искала да поговоря набързо с теб. Ела, ако обичаш…

Хари стана и промърмори на Рон, Хърмаяни и Джини:

— До скоро.

После излезе след професор Макгонъгол от болничното крило. Коридорите отвън бяха безлюдни, чуваше се само далечната песен на феникса. Трябваше да минат доста минути, докато Хари забележи, че вървят не към кабинета на професор Макгонъгол, а на Дъмбълдор, и още няколко секунди, докато се сети, че тя, разбира се, е заместник-директор… сега очевидно бе станала директор… и стаята зад грозилището вече бе нейна…

Без да продумват, се качиха по подвижното спираловидно стълбище и влязоха в овалния кабинет. Хари не знаеше какво е очаквал — може би че помещението ще е с черни драперии и дори че тялото на Дъмбълдор ще е положено там. А кабинетът си изглеждаше точно както преди няколко часа, когато двамата с Дъмбълдор бяха поели оттук: сребърните уреди по масичките с вретенообразни крака изпускаха с жужене клъбца дим, мечът на Грифиндор зад стъклената витрина проблясваше на лунната светлина, Разпределителната шапка си стоеше на лавицата зад писалището. Но поставката на Фоукс беше празна, фениксът продължаваше да пее в парка жалната си песен. И още — към редиците на мъртвите директори и директорки на „Хогуортс“ се беше присъединил нов портрет… Дъмбълдор се беше сгърбил в златната рамка над писалището с очилата с форма на полумесеци, закрепени на гърбавия му нос, и изглеждаше умиротворен и ведър.

След като стрелна с очи портрета, професор Макгонъгол направи странно движение сякаш за да се стегне, после заобиколи писалището и погледна Хари с изопнато сбръчкано лице.

— Бих искала да знам какво правихте двамата с професор Дъмбълдор, след като излязохте от училището — рече тя.

— Не мога да ви кажа, професоре — отвърна Хари.

Беше очаквал въпроса и бе подготвил отговора. Точно тук, в същата тази стая, Дъмбълдор му беше казал да не доверява с какво точно се занимават по време на уроците на никого, освен на Рон и Хърмаяни.

— Може би е важно, Хари — допълни професор Макгонъгол.

— Да, важно е, много важно, но той ми заръча да не казвам на никого.

Професор Макгонъгол го погледна вторачено.

— Потър! — Хари забеляза обръщението на фамилно име. — В светлината на това, че професор Дъмбълдор е мъртъв, би трябвало да видиш, че положението донякъде се е променило…

— Не съм на същото мнение — сви рамене той. — Професор Дъмбълдор никога не ми е казвал да преставам да изпълнявам нарежданията му, в случай че умре.

— Но…

— Но има едно нещо, което е редно да знаете, преди да дойдат от министерството. Мадам Розмерта е под въздействието на проклятието Империус, помагала е на Малфой и на смъртожадните, точно така огърлицата и медовината с отровата…

— Розмерта ли? — ахна невярващо професор Макгонъгол, но преди да е продължила, на вратата зад тях се почука и в кабинета бавно влязоха професор Спраут, професор Флитуик и професор Слъгхорн, следвани от Хагрид, който продължаваше да хлипа безутешно и едрото му тяло се тресеше от мъка.

— Снейп! — възкликна Слъгхорн, който изглеждаше най-сломен от всички и беше пребледнял и плувнал в пот. — Снейп! А аз съм му преподавал! Мислех си, че го познавам!

Ала още преди някой да е отговорил, някъде високо от стената се обади рязък глас: току-що върху празното платно се беше завърнал блед като болник вълшебник с къс черен перчем.

— Минерва, след броени секунди министърът ще бъде тук, току-що се магипортира от министерството.

— Благодаря, Евърард — рече професор Макгонъгол и побърза да се обърне към учителите. — Докато министърът не е пристигнал, искам да обсъдим какво да правим с „Хогуортс“ — обясни тя задъхано. — Лично аз не съм убедена, че училището трябва да отвори врати и догодина. Това, че един от колегите ни е убил директора, е позорно петно в историята на „Хогуортс“. Какъв ужас!

— Сигурна съм, че Дъмбълдор би искал училището да остане отворено — възрази професор Спраут. — Смятам, че ако дори един-единствен ученик пожелае да се завърне, училището трябва да остане отворено за него.

— Но дали след всичко това ще имаме и един ученик? — попита Слъгхорн, който се беше заел да попива с копринена носна кърпа потта, избила по челото му. — Родителите ще поискат да задържат децата си у дома и не бих казал, че ги виня. Лично аз не смятам, че в „Хогуортс“ сме изложени на по-голяма опасност, отколкото другаде, но човек не може да очаква и майките да са на същото мнение. Те ще настояват всички в семейството да бъдат заедно, съвсем естествено си е.