Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Естествено! — потвърди Волдемор и очите му сякаш пламнаха в червено. — Правех експерименти, разширих пределите на магията повече от когато и да било…

— На някои видове магия — поправи го тихо Дъмбълдор. — Само на някои. Ще прощаваш, но колкото и да е тъжно, за други магии си оставаш печално невеж…

Волдемор се усмихна за пръв път. Това по-скоро бе напрегнато злостно ухилване, което съдържаше повече заплаха, отколкото гняв.

— Отколешният спор — рече той тихо. — Но нищо от онова, което видях по широкия свят, Дъмбълдор, не подкрепя прословутите ви твърдения, че любовта е по-силна от моя вид магия.

— Може би не си търсил където трябва — предположи Дъмбълдор.

— В такъв случай какво по-подходящо място за подновеното ми търсене от „Хогуортс“? — възкликна Волдемор. — Ще позволите ли да се завърна? Ще позволите ли да предам познанията си на вашите ученици? Предоставям себе си и дарбите си, те са на ваше разположение. Сега съм във вашата власт.

Дъмбълдор вдигна вежди.

— А какво ще стане с онези, които са в твоята власт? Какво ги чака онези, които са се нарекли — или поне така говори мълвата — смъртожадни?

Хари долови, че Волдемор не е очаквал Дъмбълдор да знае това име — видя как очите му отново проблясват в червено, а цепките на ноздрите му се разширяват.

— Сигурен съм, че моите приятели ще се справят и без мен — заяви той след кратко мълчание.

— Радвам се да чуя, че ги смяташ за приятели — отбеляза Дъмбълдор. — Бях останал с впечатлението, че са по-скоро слуги.

— Грешите — отсече Волдемор.

— Значи ако довечера отида в „Свинската глава“, няма да заваря там група от тях — Нот, Розие, Мълсибър, Долохов, — които те чакат да се завърнеш, така ли? Наистина какви предани приятели — да се вдигнат от толкова далеч в такава фъртуна само за да ти пожелаят успех, докато ти се опитваш да си издействаш преподавателско място.

Не можеше да има никакво съмнение — на Волдемор му стана още по-неприятно поради факта, че Дъмбълдор знае най-подробно с кого е пътувал, въпреки това той незабавно се окопити.

— Както винаги, Дъмбълдор, знаете всичко.

— О, не, просто тукашните кръчмари са ми приятели — небрежно възрази Дъмбълдор. — А сега, Том… — Той остави празната си чаша, после стана, като долепи по характерния начин върховете на пръстите си. — Да говорим открито. Защо дойде тази вечер, заобиколен от свои верни хора, да молиш за работа, която — както и двамата знаем — изобщо не искаш?

Волдемор изглеждаше хладно изненадан.

— Работа, която не искам? Напротив, Дъмбълдор, искам я, и то силно.

— О, искаш да се върнеш в „Хогуортс“, но изобщо не ти се иска да преподаваш, точно както и на осемнайсет години. Какво целиш, Том? Защо поне веднъж не заявиш открито желанията си?

Волдемор се изхили.

— Щом не искате да ми дадете работата…

— То се знае, че не искам — потвърди Дъмбълдор. — И според мен ти и за миг не си се надявал да ти я дам. Въпреки това дойде тук и ме помоли да те назнача като учител, значи имаш някаква цел.

Волдемор се изправи. Сега по-малко отвсякога приличаше на Том Риддъл, лицето му беше обезобразено от ярост.

— Това ли е окончателното ви решение?

— Да — отсече Дъмбълдор и също се изправи.

— В такъв случай нямаме какво повече да си кажем.

— Не, нямаме — съгласи се Дъмбълдор и по лицето му се изписа огромна тъга. — Отдавна е минало времето, когато можех да те уплаша с пламнал дрешник и да те принудя да платиш за престъпленията си. Но ми се ще да можех, Том… ще ми се да можех…

За миг Хари беше на ръба да изкрещи безсмислено предупреждение — беше сигурен, че Волдемор посяга към джоба и магическата си пръчка; след секунда обаче той се обърна, вратата се захлопна и Волдемор си отиде.

Хари усети как Дъмбълдор отново го стиска над лакътя и след броени секунди двамата вече стояха почти на същото място, само че по перваза не се трупаше сняг и ръката на Дъмбълдор отново беше почерняла и изглеждаше безжизнена.

— Защо? — попита веднага Хари, като се взря в лицето на Дъмбълдор. — Защо се е върнал? Разбрахте ли?

— Имам някои предположения — отвърна Дъмбълдор, — но нищо повече.

— Какви предположения, сър?

— Ще ти кажа, Хари, когато измъкнеш от професор Слъгхорн онзи спомен — натърти Дъмбълдор. — Щом се сдобиеш с това последно парче от пъзела, всичко, надявам се, ще се изясни… и на двама ни.

Хари все още изгаряше от любопитство и макар че Дъмбълдор беше отишъл при вратата и я държеше отворена, известно време не се помръдна.