Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

По-младият Дъмбълдор сякаш чакаше нещо и наистина броени мигове след като пристигнаха на вратата се почука и той каза:

— Влез.

Хари ахна, но успя да скрие изумлението си. В помещението беше влязъл Волдемор. Чертите му не бяха както онзи път преди близо две години, когато Хари го беше видял да изниква от големия каменен котел, той не приличаше толкова много на змия, очите му не бяха червени, лицето не наподобяваше маска и все пак това вече не беше красивият Том Риддъл. Чертите му сякаш бяха прогорени и замъглени, някак восъчни и странно изкривени, бялото на очите имаше кръвожаден вид, въпреки че зениците още не се бяха превърнали в цепки, каквито щяха да станат по-късно, както Хари вече знаеше. Волдемор беше облечен в дълго черно наметало, а лицето му беше бяло като снега, проблясващ по раменете му.

Дъмбълдор зад писалището не прояви признаци на изненада. Срещата явно беше предварително уговорена.

— Добър вечер, Том! — поздрави спокойно директорът. — Няма ли да седнеш?

— Благодаря — рече гостът и седна на стола, който Дъмбълдор му беше показал с ръка — същия стол, от който Хари току-що беше станал в настоящето. — Чух, че са ви назначили като директор — продължи Волдемор с малко по-писклив и студен глас от предишния спомен. — Достоен избор.

— Радвам се, че одобряваш — усмихна се Дъмбълдор. — Да ти предложа ли нещо за пиене?

— С удоволствие — отвърна Волдемор. — Идвам отдалеч.

Дъмбълдор се изправи и забърза към шкафа, където сега държеше мислоема, който по онова време е бил пълен с бутилки. Подаде на Волдемор бокал с вино, наля и на себе си и пак седна зад писалището.

— Е, Том… на какво дължа това удоволствие?

Волдемор не отговори веднага, само отпи от виното.

— Вече не ме наричат „Том“ — отбеляза той. — Напоследък съм известен като…

— Знам как си известен — усмихна се любезно Дъмбълдор. — Но се опасявам, че за мен винаги ще си останеш Том Риддъл. Това е едно от дразнещите неща у старите учители — те така и не забравят откъде са тръгнали техните възпитаници.

Той вдигна чашата сякаш за наздравица в чест на Волдемор, чието лице си остана безизразно. Въпреки това Хари усети как обстановката в кабинета се промени едва доловимо: отказът на Дъмбълдор да употребява името, което Волдемор сам си беше избрал, бе отказ да му разреши той да определя условията на срещата и Хари разбра, че Волдемор го е изтълкувал точно така.

— Изненадан съм, че се задържахте тук толкова дълго — заяви след кратко мълчание Волдемор. — Винаги съм се чудел защо магьосник като вас не желае да напуска училището.

— За магьосник като мен няма по-важно от това да предава древните умения и да допринася за израстването на младите умове — отговори все така с усмивка Дъмбълдор. — Ако не ме лъже паметта, и ти навремето смяташе за привлекателно да преподаваш.

— И досега смятам така — уточни Волдемор. — Просто съм се питал защо, при положение че толкова често ви искат съвети от министерството и май на два пъти са ви предлагали да станете министър…

— Всъщност с последния път предложенията станаха три — каза Дъмбълдор. — Но министерството никога не ме е привличало като поприще. Ето още нещо, по което, струва ми се, си приличаме с теб.

Без да се усмихва, Волдемор наклони глава и отново отпи от виното. Вместо да наруши мълчанието, което вече ставаше потискащо, Дъмбълдор продължи да чака с любезен вид Волдемор да заговори пръв.

— Завърнах се — рече той след малко, — може би по-късно, отколкото е очаквал професор Дипит… но все пак се завърнах, за да поискам отново онова, за което той навремето реши, че съм твърде млад. Дошъл съм да ви помоля да разрешите да се върна в замъка и да преподавам. Според мен със сигурност знаете, че откакто напуснах училището, съм разбрал и постигнал много. Мога да покажа и да обясня на учениците ви неща, които няма да чуят от друг магьосник.

Известно време Дъмбълдор се взираше над чашата на Волдемор, сетне каза:

— Да, определено знам, че откакто ни напусна, си разбрал и си постигнал много — промълви той спокойно. — Слуховете за деянията ти, Том, достигнаха до старото ти училище. Но не ми се иска да вярвам и на половината от тях.

Лицето на Волдемор остана невъзмутимо, когато той отговори:

— Величието поражда завист, завистта води до злоба, злобата бълва лъжи. Би трябвало да го знаете, Дъмбълдор.

— Значи определяш като „величие“ онова, което вършиш? — попита ненатрапчиво директорът.