Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Леле, пак голям късмет, че си се сетил за безоара! — пророни Джордж.

— Добре че имаше в стаята — уточни Хари, който и досега изтръпваше при мисълта какво е щяло да се случи, ако не беше успял да намери малкия камък.

Хърмаяни подсмъркна едва чуто. Целия ден бе изключително мълчалива. Беше дотичала с пребледняло лице при Хари пред болничното крило и беше попитала настойчиво какво се е случило, а после почти не се включи, когато Хари и Джини обсъждаха надълго и нашироко как Рон е бил отровен, а само стоеше до тях със стиснати зъби и уплашен вид, докато накрая ги пуснаха при Рон.

— Мама и татко знаят ли? — попита Фред.

— Вече го видяха, дойдоха преди един час… сега са в кабинета на Дъмбълдор, но скоро ще се върнат… — отвърна Джини.

Настана мълчание, всички загледаха Рон, който изпелтечи нещо в просъница.

— Значи отровата е била в напитката? — попита тихо Фред.

— Да — потвърди веднага Хари. Само за това мислеше и се зарадва на възможността отново да започне да разнищва случката. — Слъгхорн я наля…

— Дали е могъл да сложи нещо в чашата на Рон, без ти да забележиш?

— Навярно — рече Хари, — но за какво му е на Слъгхорн да трови Рон?

— Нямам понятие — свъси се Фред. — Нали не смяташ, че е възможно да е объркал чашите? И да е дал на Рон онази, която е била предназначена за теб?

— За какво му е на Слъгхорн да трови Хари? — попита Джини.

— Не знам — отвърна Фред, — но сигурно има сума ти хора, които биха искали да го отровят. Заради „Избрания“ и всички останали небивалици…

— Значи според теб Слъгхорн е смъртожаден? — възкликна Джини.

— Всичко е възможно — мрачно отсъди Фред.

— Ами ако е под въздействието на проклятието Империус? — предположи Джордж.

— А, сигурно е невинен — възрази Джини. — Нищо чудно отровата да е била в бутилката и в такъв случай е била предназначена за самия Слъгхорн.

— Кой ще тръгне да убива Слъгхорн?

— Дъмбълдор твърди, че Волдемор е искал да привлече Слъгхорн на своя страна — обясни Хари. — Преди да дойде в „Хогуортс“, се е укривал цяла година. А и… — Той се сети за спомена, който Дъмбълдор и досега не бе успял да изтръгне от Слъгхорн. — Волдемор сигурно иска да го отстрани, защото смята, че той може да бъде полезен за Дъмбълдор.

— Но ти каза, че Слъгхорн се е канел да подари бутилката на Дъмбълдор за Коледа! — напомни му Джини. — Значи със същия успех отровителят може би е искал да премахне Дъмбълдор.

— В такъв случай не е познавал много добре Слъгхорн — отбеляза Хърмаяни, която се обади за пръв път от часове и говореше така, сякаш я мъчеше ужасна хрема. — Всеки, който познава Слъгхорн, е наясно, че той може и да задържи такава вкуснотия за себе си.

— Ър-ма-ниии — изграчи най-неочаквано Рон, който лежеше между тях.

Всички замълчаха и го загледаха угрижено, но след като смотолеви нещо неразбираемо, той просто си захърка.

Вратата на болничната стая се отвори рязко и всички подскочиха като ужилени: към тях устремно закрачи Хагрид с дъждовни капки по косата, с развято палто от мечи кожи и с арбалет в ръка и остави по целия под кални следи от стъпки колкото делфин.

— Цял ден бях в гората! — обясни запъхтян. — Арагог е още по-зле, четох му… чак сега дойдох на вечеря и професор Спраут ми каза за Рон! Той как е?

— Не много зле — отвърна Хари. — Твърдят, че ще се оправи.

— Най-много по шестима души едновременно на свиждане! — подвикна Мадам Помфри, след като излезе забързано от кабинета си.

— С Хагрид сме шестима — напомни Джордж.

— А… да… — съгласи се Мадам Помфри, която заради огромните размери на Хагрид явно го броеше за няколко души.

За да прикрие смущението си, тя се втурна да чисти с магическата пръчка калните следи от стъпки.

— Направо не мога да повярвам! — заяви хрипливо Хагрид, като поклати огромната си чорлава глава и се взря в Рон. — Направо не мога… да лежи сега тука… Кой ще тръгне да му причинява зло, а?

— Точно това обсъждахме и ние — каза Хари. — Не знаем кой.

— Дали някой няма зъб на куидичния отбор на „Грифиндор“? — предположи разтревожен Хагрид. — Първо Кейти, сега пък Рон…

— Не виждам кой ще реши да изтребва цял куидичен отбор — рече Джордж.

— Оливър Ууд на драго сърце щеше да избие до крак слидеринци, стига да беше сигурен, че ще му се размине — напомни уместно Фред.

— Според мен куидичът няма нищо общо… мисля, че между нападенията има някаква връзка — прошепна тихо Хърмаяни.

— Как стигна до този извод? — попита Фред.