Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Рон не отговори, беше погълнат от подаръците, които разопаковаше, и от време на време се провикваше доволно.

— Тази година не мога да се оплача! — оповести той, вдигнал тежък златен часовник със странни символи по края и мърдащи звездички вместо стрелки. — Виж какво са ми подарили мама и татко! Леле, мисля и догодина пак да навърша пълнолетие…

— Страхотен — измърмори Хари, като удостои с бегъл поглед часовника и отново се взря още по-съсредоточено в картата.

Къде ли беше Малфой? Май го нямаше и на масата на слидеринци в Голямата зала, значи не беше отишъл на закуска… Не беше и при Снейп, който си седеше в кабинета… Нямаше го и по тоалетните, и в болничното крило…

— Искаш ли? — попита Рон с пълна уста и му поднесе кутия шоколадови пияни котли.

— Не, благодаря — отказа Хари, след като вдигна очи. — Малфой отново е изчезнал!

— Невъзможно! — възрази Рон, после лапна втори шоколадов бонбон и стана да се облече. — Хайде, ако не побързаш, ще се наложи да се магипортираш на празен стомах… всъщност така може би е по-лесно…

Той погледна замислено кутията пияни котли, сви рамене и си взе трети.

Хари почука с магическата си пръчка по картата и по-шушна „Пакост извършена“, макар че не беше извършена никаква пакост, после умислено се облече.

Трябваше да има някакво обяснение за периодичното изчезване на Малфой, ала Хари просто не се сещаше какво може да бъде то. Най-добрият начин да установи беше да го проследи, това обаче бе трудно осъществимо дори с мантията невидимка — нали имаше часове, тренировки по куидич, домашни и магипортиране, нямаше как по цял ден да дебне Малфой из училището, без да забележат отсъствието му.

— Готов ли си? — попита той Рон.

Беше преполовил пътя до вратата на спалнята, когато забеляза, че Рон не се е и помръднал дори, а се е облегнал на подпората на балдахина и със странно отнесено изражение на лицето гледа мокрия от дъжда прозорец.

— Рон! Закуска?

— Не съм гладен.

Хари се взря в него.

— Ама нали сам каза…

— Добре де, ще сляза с теб — въздъхна Рон, — но няма да ям.

Хари го изгледа подозрително.

— Току-що излапа половин кутия пияни котли.

— Не е заради това — въздъхна отново Рон. — Ти… ти няма да разбереш.

— Така си е — потвърди Хари, макар и озадачен, и се обърна да отвори вратата.

— Хари! — повика го внезапно Рон.

— Какво?

— Хари, вече не издържам!

— Какво не издържаш? — попита той вече определено разтревожен.

Рон беше пребледнял и изглеждаше сякаш се разболява.

— Не мога да спра да мисля за нея — сподели Рон хрипливо.

Хари го зяпна. Не беше очаквал точно това и не беше сигурен дали му се слушат такива работи. Може и да бяха приятели с Рон, но ако той започнеше да нарича Лавендър „Влюбендър“, Хари щеше да бъде принуден да се намеси.

— И защо това ти пречи да закусваш? — попита Хари в опит да влее капка здрав разум в цялата тази неразбория.

— Според мен тя и не подозира за съществуването ми — махна отчаяно с ръка Рон.

— Със сигурност знае за съществуването ти — възрази смаян Хари. — Нали постоянно ти се натиска?

Рон примига.

— За кого ми говориш?

— А ти за кого ми говориш? — подвикна Хари с все по-силното усещане, че разговорът си е направо налудничав.

— За Ромилда Вейн — промълви Рон, при което цялото му лице грейна като озарено от лъч най-чиста слънчева светлина.

Гледаха се близо цяла минута, докато накрая Хари попита:

— Това е шега, нали? Ти се шегуваш.

— Мисля… Хари, мисля, че я обичам — задави се Рон.

— Добре, обичаш я — каза Хари, след което отиде при Рон, за да види отблизо изцъклените очи и бледото му лице. — Добре… я го повтори сега със сериозно лице.

— Обичам я — изхлипа Рон. — Виждал ли си косата й, черна такава, лъскава и се люлее като коприна… Ами очите й? Големите й черни очи? Ами…

— Наистина е смешно — рече нетърпеливо Хари, — но хайде стига с тия шеги, чу ли?

Понечи да излезе и беше направил две крачки по посока на вратата, когато някой го фрасна с все сила по дясното ухо. Той залитна и се обърна кръгом. Рон тъкмо беше дръпнал юмрук, лицето му беше изкривено от ярост и се канеше да го удари отново.

Хари посегна инстинктивно: магическата пръчка беше извадена от джоба и заклинанието изникна в ума му несъзнателно:

— Левикорпус!

Рон изпищя и петата му отново бе дръпната рязко нагоре, той увисна безпомощно с главата надолу, а мантията му се смъкна около главата.

— Защо го направи? — ревна Хари.