Лора Роуланд - Бундори

Тя изпищя. Лактите и коленете й се забиха в тялото му, като безпогрешно целеха синините и раните. Сано извика, но не от болка, а по-скоро стъписан от съзнанието, че Аой приема с наслада насилието му. Усещаше, че й е приятно да му се съпротивлява. Зърното в устата му се изостри и втвърди. Тя продължаваше да го удря с едната ръка, а с другата трескаво започна да развързва препаската му. Сано знаеше, че и за двамата в този момент омразата и болката са не по-малко възбуждащи от страха и гнева.

Сега Аой сключи нозе около кръста му в смазваща прегръдка. Сано освободи косите и гръдта й. Отнесе я на футона, пусна я там и се хвърли върху й с такава сила, че подът се разтресе. Аой сграбчи члена му и го устреми в голите си слабини. Сано изстена, потъвайки във влажна копринена пещ. Неописуемото чувство почти го накара да достигне върха, но той му устоя. Продължи да я обладава с мощни тласъци, изгарящ от желание да я притежава, да я наранява. Аой само извиваше гръб, за да ги посреща. Издавайки дрезгави, задъхани стенания, тя сключи ръце около задните му части и го притисна още по-дълбоко в себе си. Сано отказа да се владее. Движенията му станаха още помощни и резки. Усети как вътрешните й мускули се стегнаха като пръстен около него, видя как тя притвори очи. Собственият му вик се сля с нейния писък, когато насладата достигна своя връх. Времето спря, тялото му се разтресе в див екстаз. Светът изчезна. После, задоволен и изнемощял, се отпусна на лакти и отвори очи. Под него Аой лежеше неподвижна. Цялото напрежение бе изчезнало от тялото й, всичкият гняв и омраза от очите й бяха отстъпили място единствено на изпълнена с копнеж нега. Сано разбра, че не бе постигнал отмъщение, обладавайки Аой, а, напротив — подпомогната от изменчивото му сърце, тя го бе победила. Той вече не можеше да отрича, че е влюбен в нея.

Въздъхна, претърколи се встрани и се отпусна по гръб. Връхлетя го неистово психическо и физическо изтощение. Болката от раните пулсираше. До този момент не бе осъзнал каква топлота и надежда внася в самотната му душа присъствието на Аой. Сега тази надежда бе рухнала, унищожена от предателството й. Сано закри очи и се отдаде на отчаянието.

Долови шумолене. Представи си как Аой става и вдига падналото си кимоно. Подът изскърца, тя коленичи на няколко крачки непреодолимо далеч! — от него.

— Когато се видяхме последния път, ти ме желаеше толкова силно, колкото и аз — Сано никога не бе изразявал чувствата си тъй открито. — И не само с тялото си, а и… — фразата „с душата си“ изглеждаше смущаващо сантиментална и отказа да излезе от устата му. — Нали? — никакъв отговор. Сано се обърна към нея и видя, че бе коленичила с гръб към него, свела глава в безмълвно, покорно съгласие. — Как ти даде тогава сърце да ме измамиш? — той долови рязка нотка в собствения си глас.

Аой остана все така безмълвна, но сега раменете й потръпваха. Сано седна и облече кимоното си. После се примъкна по пода и седна пред нея. Безизразните й черти притежаваха скованост, която издаваше неистово усилие да се овладее. Сухожилията по врата й бяха изпъкнали; клепачите й потрепваха. Сано осъзна, че плаче — беззвучно, без сълзи. Дори и след горчивото разочарование от предателството й не можеше да остане безразличен към това дръзко отрицание на мъката, което би било гордост за всеки самурай. Докосна я по бузата непохватно и попита:

— Какво има?

Треперенето на Аой секна с бурен спазъм. След това тя застина, вперила поглед в празното пространство.

— Понякога, когато спя в моята колиба вън от Момиджияма, сънувам как бягам — каза тя с тих, неуверен глас. — Обръсвам си главата и се обличам в одежди на монахиня. Напускам крепостта посред бял ден и тръгвам. През деня по пътищата прося милостиня, а нощем спя в пещери и гори. Храня се с растения, ядки и дребен дивеч. Докато стигна до родния дом и семейството си. Но после се събуждам и сънят свършва — добави Аой глухо. — Зная, че никога няма да мога да си тръгна. Токугава ще изпрати войници, които да избият целия ми род и да опожарят селото. Както винаги са постъпвали самураите, за да получат съдействие от нинджа… — очите й се спряха на Сано и в тях отново се мярна сянка на гняв. — Ние винаги сме водили вашите войни. Убивали сме враговете ви, прониквали сме в лагерите им, рискували сме живота си, за да ви донесем победа. И сега, макар че вече няма война, пак не ни оставяте на мира. Принудихте баща ми да ме изпрати едва четиринайсетгодишна да шпионирам и да унищожавам противниците ви. Насилвате ме да прекарам живота си в робство. А заради усилията ми да изпълнявам съвестно заповедите на господаря си и да закрилям семейството си, ти ме нарече измет. И ме заклейми в безчестие!