Лора Роуланд - Бундори

Сега Чуго насила върна мислите си към настоящето. В този момент Мацуй вдигна чаша и каза:

— Хайде, братовчеде, нека дадем обет за мълчание, за доброто и на двама ни. В края на краищата кръвните връзки са вечни. Родството свързва дори врагове… особено когато почитат един и същ герой! Нали?

Мацуй загатваше, че в името на общата кръв и на верността към генерал Фудживара всеки от тях трябва да крепи другия и да не поставя под съмнение невинността му.

— Да — съгласи се Чуто мрачно. Той също се нуждаеше от дискретността на Мацуй. — Но не забравяш ли нещо? Има още двама души, които знаят тайната. Ами ако те я издадат?

Мацуй се намръщи:

— Отама може да ни създаде неприятности. Но за другия не се съмнявам… Няма защо да се тревожим, тайната е по-опасна за него, отколкото за нас. Но стига вече с това безсмислено увъртане, Чуго сан. Даваш ли дума да пазиш тайната? — Мацуй поднесе чаша към разтегнатите си в усмивка устни. — Ако не, ще бъда принуден да поискам заема ти…

Чуго впери поглед в презряното същество, с което съдбата и кръвта така позорно го бяха обвързали. После въздъхна. Вдигна чашата и отпи, преглъщайки гнева, омразата и страха си с великолепното саке на Мацуй.

От широката улица за разходка покрай замъка Едо, Сано бе проследил с поглед как Чуго бе влязъл през главната порта в крепостта. Гнетеше го тягостно чувство за поражение. Изчака достатъчно дълго, за да не се излага на риск, и го последва.

Двамата с Хирата не можаха да открият начин да видят или да чуят какво става в магазина, тъй че останаха отвън и когато Чуго и Мацуй се появиха отново, възобновиха следенето. Чуго пое незабавно обратно към крепостта. Вероятно и Мацуй си бе отишъл у дома. Сега Сано трябваше да се заеме с втората си мисия за нощта. Чувстваше се безкрайно уморен, не беше спал от два дни, главата го болеше, а празният му стомах изгаряше. Брадичката му пулсираше болезнено там, където го бе ударил Хирата. Целият му ден бе съпроводен от провали — сринаха надеждите му за престижен брак, не успя да се добере до никакви улики срещу Мацуй или Чуго, разгневи до смърт Янагисава, а тазвечерното дирене отново наклони везните към вината на дворцовия управител.

По пътя към гробницата на клана Токугава гневът и разочарованията му се концентрираха към Аой. Тази вечер ще разбере дали подозренията му към нея са основателни, и ще я накара да си плати за това, че го бе подвела. С неохота си спомни последната им среща — красотата й, копнежът, който бе изпитал и за който знаеше, че е взаимен.

Потънал в мисли, Сано със закъснение регистрира стъпките, които го следваха и се сливаха с неговите почти съвършено. Когато спираше, те също стихваха и се долавяха отново, щом продължеше напред. Заля го тревога — по презумпция се смяташе, че вътре в крепостта всеки е в безопасност. Но ето че някой го следеше. Сано ускори крачка и хвърли поглед през рамо. Нямаше никой. Поддаде се на инстинкта за самосъхранение и се втурна напред. Вече долавяше тежкото дишане на преследвача си. Дали това не бе просто безобидна игра на бездействащ самурай от крепостта, или пък бе свързано с разследването и с предишното покушение?

Пред него изникна пропускателен пост. Всяка надежда за помощ угасна, когато видя изоставената зейнала порта. Къде бяха стражите? Наблюдателните кули над зидовете също бяха тъмни и празни. Никой не охраняваше алеята. Сано бе съвсем сам със своите преследвачи. Продължи напред и се стрелна покрай още изоставени пропускателни постове и зейнали порти, още празни стражници и безлюдни наблюдателни кули. Започна да се изморява. Сърцето му щеше да се пръсне от биене. Дробовете му свиреха болезнено. Целият плувна в пот, краката му натежаха като олово. А стъпките продължаваха да го следват все по-нагоре във високите северозападни части на крепостта, все по-далеч от дома, от двореца и от населените части в подножието на хълма.

Мускулите му започнаха да се схващат, докато минаваше през портата към тренировъчния терен за бойни изкуства. Чуваше преследвачите си все по-близо, дори успя да ги зърне, когато заобикаляше езерото и криволичеше между мишените за стрелба с лък. Подмина навеси и конюшни, после прекоси някакъв път и навлезе във Фукиаге, горския резерват на двореца.

Високите борове го поеха в своята тъмна, изпълнена с шепот тишина. Избягвайки застланата с чакъл пътека, която водеше към поляните за излет, Сано криволичеше между дърветата и се мъчеше да тича безшумно по застланата с борови иглички земя. Бе изчерпал силите си докрай. Облегна се върху ствола на едно дърво да си почине за миг. Кръвта забуча в ушите му. Погледна назад към началото на гората. Сърцето му отново заблъска в гърдите. Паниката го сграбчи за пореден път. Към него през дърветата се приближаваха две трепкащи светли петна. Докато ги наблюдаваше, към тях се присъединиха още три, а после се разгърнаха вляво и вдясно от него. Мъжете бяха донесли факли, за да го преследват. Бе загубил защитата на тъмнината.