Лора Роуланд - Бундори

— Може да е искал смъртта и на двамата — предположи Аой.

Сано си даде сметка, че тя не познава историята, щом не знае кой е генерал Араки.

— Генерал Араки е загинал преди повече от сто години — обясни той.

— Тогава може би убиецът е свързал двамата в съзнанието си. И е нападнал живия.

— Възможно е — призна Сано, заинтригуван от идеята й. Връзката между Кайбара и Араки заслужаваше специално внимание при утрешния разпит на семейство Кайбара. — Но тогава защо да убива мъжа, чиято коса ти донесох? Той е бил ета, без всякаква връзка с двамата високопоставени самураи.

— Всеки самурай може да убие ета, ако иска да изпробва нов меч или да упражни специална техника, нали?

— Разбира се! Как не се сетих! — Сано я погледна с нарастващо възхищение. — Убиецът е искал да обезглави Кайбара, но му е било за първи път и не е имал опит в подготвянето на боен трофей, затова се е упражнил върху жертва, за чието убийство не би го грозило наказание, дори и да го заловят! — проницателността й само засили чувството му на привличане, което бе усетил към нея. В блесналите й очи Сано долови удоволствието й от това, че е оценена и полезна. За миг в съзнанието му се мярна мисълта за бъдещата му годеница, която дори не познаваше. — Нека се видим утре вечер — предложи той. — Сигурен съм, че с твоя помощ ще успея да разкрия и да заловя убиеца.

Но странно, Аой мигом се отдръпна в предишната си овладяна и хладна деловитост.

— Както желаете — каза тя едва чуто и се поклони.

Това бе сигнал за край на срещата — тя искаше той да си иде. Човек с неговото положение можеше да й заповяда каквото пожелае, и тя бе длъжна да уважи желанието му. Но Сано не можеше да мисли за нея като за подчинена и да я използва, както му хрумне. Протегна ръка за сбогуване и пръстите му докоснаха нейните. Лицето й леко поруменя и той разбра, че краткото съприкосновение отново е възпламенило чувствата й. Впи очи в нейните с надежда и копнеж, но тя не отвърна на погледа му.

Може би утре ще успее да я опознае повече и да извика у нея същите желания, каквито тя бе събудила у него.

Рано на следващото утро Сано яхна коня си и пое към Банчо, жилищния район за всички хатамото на Токугава. Кварталът се състоеше от стотици малки яшики, отделени едно от друго с жив бамбуков плет, зад който се мержелееха сламените или дървените покриви на скромните къщи. Наследствените васали на Токугава, колкото и дълго и вярно да бяха служили на своя господар, далеч не можеха да се нарекат богати. Домовете им бяха несравнимо по-бедни, отколкото на едрите феодали даймио и на охолните търговци — обикновени, неизмазани, с дървени порти и една-единствена стражница, охранявана от застаряващи самураи в прости памучни туники.

Сано помоли случаен минувач да го упъти към къщата на Кайбара. Когато пристигна в имението, там вече го чакаше Хирата. Широкото му обгоряло лице грейна в момчешко нетърпение, щом зърна Сано, а очите му заискриха. Размениха си поздрави и Сано каза:

— Разбери дали някой е видял Кайбара да излиза от квартала вечерта, когато е бил убит, дали е бил следен от едър самурай със сипаничаво лице и куц десен крак.

И понеже Хирата го погледна изненадано, той му обясни как се бе сдобил с описанието на заподозрения. Докато говореше, събитията от предишната вечер му се струваха нереални, но все още бе дълбоко респектирай от уменията на Аой.

След като младият дошин тръгна да изпълни заръката, Сано слезе от коня си, приближи се до стражницата на Кайбара и се представи на възрастния пазач:

— Аз съм сосакан Сано Ичиро и трябва да разговарям със семейството на Кайбара.

— Да, господарю — пазачът отвори широко портата.

— Ти ли беше на пост онази вечер? — поинтересува се Сано.

Пазачът въздъхна:

— Не. Ако бях аз, щях да опазя своя господар и да предотвратя смъртта му.

Отговорът озадачи Сано. Нима портата на Кайбара е била без охрана в нощта на убийството? Или стражникът искаше да каже, че не би допуснал господарят му да излезе от дома си?

— Искам да разговарям с нощната стража — каза Сано. — Но първо ми кажи защо не си искал Кайбара да излиза?

Срам изпълни очите на стареца — как да признае, че никой не е пазел при портата онази вечер, без да издаде проблемите на господарите си. Сано проумя всичко едва когато влезе в запустелия двор — къщата бе голяма, с широка веранда и просторно преддверие, но стените бяха напукани, решетките по прозорците потракваха изпочупени при всеки полъх на вятъра, а плочите на пътеката в двора бяха обрасли с бурени. Наоколо не се виждаха никакви слуги и явно семейство Кайбара страдаха от сериозни финансови затруднения, щом толкова бяха запуснали имота си.