Лора Роуланд - Бундори

Откъм гостите се разнесе одобрителен шепот.

— Това е голяма чест за мен, ваше превъзходителство, и аз искрено ви благодаря — Сано се опита да влее ентусиазъм в гласа си. Най-после щеше да изпълни обещанието, което бе дал на баща си. Гордееше се с извършеното и духът му на самурай тържествуваше. Но в същото време се чувстваше така, сякаш сърцето му бе изтръгнато от гърдите.

Аой бе изчезнала. Завинаги.

След процеса срещу Чуго, Сано бе препуснал с коня си към Момиджияма да види Аой. Но там завари друга жена, назначена да се грижи за храма. Обезумял от мъка, се върна вкъщи. Погледна официалните си одежди, които трябваше да облече за банкета, и изведнъж съзря втъкната в тях бележка:

Скъпи мой,

Моля те, прости ми, че си тръгнах, без да се сбогувам. Нямах друг избор. С всяка изминала година моето робство при Токугава ставаше все по-непоносимо. Когато се срещнахме, духът ми малко по малко вече умираше. И ако не беше ти да ми върнеш надеждата за щастие и желанието за живот, вече щях да съм мъртва. Янагисава ми заповяда да те убия. Вместо да му се подчиня, предпочетох да избягам с надеждата, че мога да се върна при семейството си и да го спася, преди войската да дойде за нас. Може би съдбата ще пощади теб… и мен, дори и да не можем да изживеем заедно живота си.

Умолявам те, не тръгвай след мен и не казвай на никого за връзката ни. Ако се разбере, че съм предала своя господар, ще ме грози страшна опасност. Не се обвинявай и не се гневи. Помни ме с добро.

Писмото завършваше с набързо щрихирана рисунка на забулена женска фигура, застанала на върха на една планина. Сано разбра, че Аой е предприела опасната стъпка да превърне своята мечта в реалност. Предрешена като монахиня, хранейки се с корени, семена и от подаянията на непознати, тя бе поела към провинция Ига.

В този миг Сано зяпна от учудване. Буквите от бележката избледняваха. Написани с магическото мастило на нинджа, те изчезваха, отиваха си от него също като автора им. Скоро Сано държеше само един празен лист.

Празен като живота му без Аой.

Сега, когато шогунът възхваляваше смелостта му, Сано се изправи пред най-трудното признание в живота си — Бушидо бе жесток кодекс, мястото в историята — безсмислена награда. Разбитото му сърце бе разкрило истината в думите на Д-р Ито.

Гласът на шогуна, силен и весел, се вряза в мислите на Сано.

— А втората причина, заради която сме се събрали, е да ознаменуваме тържествено и годежа на сосакан Сано с дъщерята на съдията Уеда! — с изключение на Янагисава, всички присъстващи посрещнаха новината с аплодисменти. Сано сковано кимна на съдията Уеда, който отвърна на поздрава му. Промяната в положението му го бе убедила да му даде ръката на Рейко. Сано ценеше високо брака, тъй желан за него от баща му, както и сродяването с такъв достоен и уважаван човек, но в този миг с радост би се отказал от всичко, за да види поне за миг Аой.

Шогунът благослови бъдещия брак и после възкликна:

— Но стига толкова речи! — и плесна с ръце. — Време е да се повеселим!

Сано получи стъкленица със саке от един слуга и с неохота се надигна да изпълни жеста на вежливост, който избягваше цяла вечер. Приближи се до Янагисава, коленичи, поклони се, протегна стъкленицата и каза:

— Ваша светлост, моля, позволете.

Ритуалът изискваше дворцовият управител да поеме чашата и да се поклони. Янагисава го стори с присъщата си елегантност, но изражението му остана все така ледено.

— Няма да забравя, сосакан — изрече той със зъл шепот, предназначен само за ушите на Сано. Пресуши чашата си с гримаса, сякаш вкусът му бе противен, и после се поклони на шогуна. — Моля да ме извините — и бързо напусна залата.

Сано знаеше, че Янагисава никога нямаше да му прости това, че бе станал причина за развенчаването му. Нито щеше да забрави, че заради Сано шогунът си бе направил шега за негова сметка. И най-вече никога нямаше да му прости, че бе станал свидетел на унижението му и че бе спасил живота му. Отсега нататък, каквото и да предприемеше, Янагисава щеше да го спъва на всяка крачка. Покрусен от заминаването на Аой, нямаше сили да понесе подобна перспектива. Постът му на сосакан бе загубил смисъла си…

Нечий вик проряза влажната тишина на лятната утрин:

— Сосакан сама — Сано се обърна и видя Хирата, който препускаше след него. — Добре ли сте? — попита дошинът, когато го настигна. — Къде отивате?

Сано препусна по-бързо, за да се отскубне от него.

— Просто имам нужда от чист въздух — излъга. — Ще пояздя… сам.