Лора Роуланд - Иредзуми

В желязното сандъче Сано намери различни листове хартия — предимно програми от представленията на Кабуки и Но. Имаше и талисман от храма Хака в Асакуса — популярна молитва, изписана върху евтина хартия. Харуме вероятно бе събирала тези неща като сувенири от свободните дни, прекарани извън замъка. В чекмеджетата Сано откри бурканчета с пудра, руж и парфюм, пъстри шарфове и украшения за коса във формата на най-различни цветя, карти за игра, евтини дрънкулки, тара кукла с конопени коси — вероятно играчка от детството. Сано въздъхна печално. Всичко показваше, че Харуме е била една най-обикновена млада жена без всякакви интелектуални интереси или по-специални връзки. Защо някой ще иска да убива такова невзрачно създание? Може би все пак хипотезата на съдията Уеда бе правилна и истинската цел на убиеца е била неродената рожба на Токугава. Ако родителите на Харуме не предоставят нови нишки, разследването на миналото й се озоваваше в задънена улица.

После, както преглеждаше вещите в шкафа, Сано попадна на синя копринена кесия с избродирани върху нея бели божури и с червен шнур за притягане. Отвори я и извади сгънато парче неизбелен муселин. Заинтригуван, го разгъна. Вътре имаше кичур черни коси и три нокътя, очевидно изтръгнати от пръстите на ръка, с мъртва кожа по краищата. Сано изви уста в гримаса на отвращение. Той не си спомняше от трупа на Харуме да са липсвали някакви нокти, а и със сигурност доктор Ито щеше да забележи това в хода на аутопсията. Откъде сокушицу се бе сдобила с тези зловещи реликви и за какво са можели да й послужат?

Хрумна му един възможен отговор, който обаче му изглеждаше нелеп, а и не виждаше как откритието му се свързва с убийството. Отново уви ноктите и кичура коса в парчето муселин, върна ги в кесията и я мушна в торбичката на кръста си като обект за по-късен размисъл. После продължи щателния повторен оглед на останалите вещи на Харуме. Какви други улики бе пропуснал?

Докато сгъваше едно оранжево кимоно с десен на лилии и бръшлян, нещо в десния ръкав изшумоля под пръстите му. Част от подгъва там бе по-твърд. Сано разгъна дрехата отново и видя свободни нишки там, където шевът свършваше. Усети вълнение. Мушна ръка в подгъва и извади сгънат лист тънка хартия. Отнесе листа до прозореца и прочете:

Ти не ме обичаш. Колкото и да се опитвам да мисля другояче, не мога повече да си затварям очите за истината. Усмихваш се и казваш всички неща, които ми харесват, защото аз изисквам твоята покорност. Но когато те докосвам, тялото ти се вцепенява от отвращение. Когато сме заедно, в очите ти се появява онзи отвлечен поглед, сякаш си някъде другаде. Когато ти говоря, ти всъщност не ме слушаш.

Има ли човек, който те вълнува повече от мен? Уви! Духът ми се гърчи от ревност. Но аз трябва да знам — кой е успял да спечели любовта ти?

Понякога ми се иска да се хвърля в краката ти и да прося от теб любов. Друг път изпитвам желание да те накажа за това, че отказваш да задоволиш копнежа на душата ми. Горко ми! Ако извърша сепуку, няма да ми се налага да търпя това нещастие! Но аз не искам да умирам. Искам да те видя как страдаш като мен. Бих могла да те пронижа с кинжал и да гледам как кръвта ти изтича. Бих могла да те отровя и да се наслаждавам на агонията ти. А когато молиш за милост, аз само ще се изсмея и ще кажа: „Ето какво е усещането!“

Ако ме лишиш от любовта си, ще те убия!

Писмото нямаше нито дата, нито обръщение, но подписът сякаш изпъкна върху листа, набивайки се в очи. Сано усети, че го обзема ужас — тежък и студен като дебелия сняг, който покриваше върховете на Фуджи. Авторът на писмото бе господарката Кейшо.

Тази нова следа отпращаше убийството в съвсем различна и твърде опасна посока. Сано видя колко се бе заблуждавал, че е определил точно рамките на разследването. Тук се появяваше доказателство, че отношенията между майката на шогуна и Харуме далеч не са били само като между господарка и подчинена. Сега Кейшо попадаше в групата на заподозрените в убийство.

Това писмо съдържаше както мотива за убийството — отхвърлената любов, така и възможността то да бъде извършено — господарката Кейшо притежаваше пълен достъп до всички стаи във вътрешното крило. Но дори и да се опиташе да разследва случая в тази нова посока, това можеше да причини гибелта му. Жестоко съжали, че изобщо бе намерил писмото. Понечи да го скъса и изгори. Но честта не му позволяваше да подмине истината. На справедливостта трябваше да се служи, дори и с цената на собствения си живот.