Лора Роуланд - Иредзуми

Хирата кимна с неохота. Сано се показа през вратата и нареди на помощниците си:

— Тръгвайте! — после се върна при Хирата. — Освен това имам въпроси и към другите заподозрени.

Упоритото мълчание на Хирата го тревожеше, но Сано възнамеряваше да продължи разследването на семейство Мияги и на сокушицу Ичитеру.

На прага на спалнята му отошийори Чизуру обяви:

— Ваше превъзходителство, представям ви компаньонката за вечерта — почитаемата сокушицу Ичитеру. — Тя удари три пъти върху малък ритуален гонг, после се поклони и изчезна.

Бавно и величествено Ичитеру пристъпи в спалнята на шогуна. Тя носеше голяма книга, подвързана с жълта коприна. Бе облечена в мъжко кимоно на черни и кафяви райета, с дебели подплънки, които да разширяват раменете й. Под тях платнени превръзки приплескваха гърдите й. На лицето й нямаше пудра, устните й бяха без червило, а косите й бяха събрани в строг, типично мъжки кок. Тринайсетте години като наложница на Токугава Цунайоши я бяха научили как да откликва на вкусовете му. И сега, когато й оставаха само три месеца до оттеглянето й, животът й минаваше изцяло под знака на все по-неотложната потребност да зачене от своя господар, преди времето й да изтече окончателно. Трябваше да се възползва от всяка възможност да го прелъсти.

— О, моя скъпа Ичитеру. Добре дошла! — Токугава Цунайоши лежеше върху футон, отрупан с цветни завивки. Помещението бе обзаведено с украсени с позлата шкафове от полирано дърво и фини татами. Великолепни рисунки по стените изобразяваха планински пейзаж. Украсени с цветя паравани не допускаха течение в стаята и задържаха топлината, която се излъчваше от ниски мангали с дървени въглища. Тамян с аромат на лавандула освежаваше въздуха. Шогунът носеше бледоморав копринен халат и черна цилиндрична шапка. Двамата бяха сами, ако не се смятаха стражите пред вратата и отошийори Чизуру, която бе наострила слух в съседната стая. И въпреки това настроението на шогуна трудно можеше да се определи като романтично.

— Беше изключително… ъ-ъ напрегнат ден — каза той. Умора се бе вдълбала в бледото му лице. — Толкова решения трябваше да взема! Пък и тази потискаща история около… ъ-ъ… убийството на Харуме. Просто не знам какво да правя… — той въздъхна и вдигна поглед към Ичитеру в очакване на съчувствие. Тя седна, остави книгата настрана и го прикани да положи глава в скута й. Той продължи да й разказва неприятностите си, а тя тихо мълвеше успокоителни слова:

— Не се тревожете, господарю мой. Всичко ще се оправи — след толкова години заедно двамата бяха като отдавнашна съпружеска двойка. Тя бе за него приятел, майка, бавачка и… най-рядко любовница. Както галеше челото му, под привидно спокойното поведение на Ичитеру се трупаше нетърпение. Разнесе се далечен звън на храмова камбана, оповестяващ безмилостно отлитащото време, което все още я делеше от нейния трийсети рожден ден. Но трябваше да остави Токугава Цунайоши да се изприказва, преди да пристъпят към секса. Докато скръбният му глас продължаваше да нарежда, мислите й се върнаха към онзи наистина щастлив период от живота й в столицата Киото, където се издигаше величественият, обграден от високи зидове императорски дворец. Ичитеру бяха братовчеди на настоящия император. Те живееха в разкошна вила на територията на двореца. Ичитеру бе израсла там в уединение, но детството й не бе самотно. Имаше многобройни роднини, които неспирно се жалваха — ту от оскъдната храна, ту от старомодните дрехи, ту от липсата на развлечения, ту от недостиг на слуги. Постепенно Ичитеру започна да проумява причината за изтънчената им бедност и негодуванието на възрастните срещу режима на Токугава. Бакуфу, обладани от страх, че императорската фамилия ще се опита да възстанови предишната си власт, бяха ограничили доходите на императора и роднините му, за да не могат да поддържат войска и да вдигнат въстание. Но едва когато порасна, Ичитеру си даде сметка, как политиката бе белязала живота й от самото начало…

— Ааах, Ичитеру… — гласът на Токугава Цунайоши я върна към действителността. — Понякога си мисля, че ти си единственият човек, който ме разбира.

Сокушицу сведе поглед към нето и видя, че лицето му се бе отпуснало. Най-накрая бе готов за задачата на вечерта.

— Да, аз наистина ви разбирам, господарю мой — каза тя с изкусителна усмивка. И съм ви донесла подарък.

— Какъв? — като нетърпеливо дете шогунът седна в леглото, а очите му заблестяха от удоволствие.