Даян Робинсън - Самотникът и лилията

— Елате, скъпа моя, искам да поговоря с вас — каза сестра Ксавиер, като се приближаваше с плавната си походка, която явно всички урсулинки бяха усъвършенствали.

Бланш я следваше по петите, докато Карес вървеше към дървената пейка под високата магнолия в края на градината, където бе седнала сестра Ксавиер.

— Събрах розмарина и градинския чай, както ми поръчахте — каза Карес, сочейки кошницата.

— Много добре, скъпа моя — каза сестра Ксавиер с отнесена усмивка, сочейки мястото на пейката до нея. — Топло е, трябва да си починете малко. Искам да поговоря с вас по един важен въпрос.

— Да, сестро Ксавиер — отвърна Карес и седна под гостоприемната сянка на магнолията. Дървото имаше стипчив аромат, който действаше освежаващо.

— Един мъж ще дойде да ви види тази вечер, ако, разбира се, сте съгласна. — Тя спря за миг, сякаш обмисляше следващите си думи. — Срещала сте го и преди, макар за кратко. Казва се Люсиен Сен Амант.

Карес усети как една топла вълна я заля при думите на монахинята. Най-накрая той щеше да дойде, както бе обещал! Изведнъж усети, че прилив на енергия се разлива във вените й. Не беше я забравил.

— Значи искате да го видите? — попита сестра Ксавиер, макар че вече знаеше отговора.

Произнасянето на неговото име сякаш бе озарило мрачната Карес. Монахинята почувства как сърцето й потрепна. Тази млада жена бе толкова уязвима, че тя можеше само да се надява, че постъпва правилно, като позволява на Люсиен Сен Амант да влезе в живота й.

— Бих се радвала да го видя — отговори Карес тихо, опитвайки се да прикрие възбудата си.

— Добре, той ще пристигне в два часа — каза й монахинята. — Ако желаете да идете в килията си и да се освежите, преди той да е дошъл, бих ви разбрала. Дайте ми кошницата и аз ще отнеса билките в аптеката.

— Мерси, ръцете ми са се изцапали от плевенето — отвърна Карес, ставайки на крака, след като бе дала кошницата на милата монахиня.

— Ще го доведа да ви изчака тук в градината в два — каза сестра Ксавиер и също стана.

Можеше само да се моли тази среща да е за доброто на младата жена, но това нямаше да пристъпи съмненията й. Това, че Люсиен Сен Амант бе един от членовете на разпуснатата компания на жената на губернатора — маркиза дю Водрюл, не бе тайна за никого в града. За последните няколко седмици монахинята се бе привързала към симпатичната Карес с тъжните сиви очи. Тя се молеше сестра Хачърд де Сен Станислас да е права и този развратник наистина да е решил да се промени.

Карес не страдаше от подобни притеснения, когато прекосяваше забързана покрития с широки кипарисови дъски под на страничния коридор, водещ към малката стаичка, където бе леглото й. Сърцето й сякаш пееше, докато една мисъл вълнуваше съзнанието й отново и отново — след един час ще го види пак. Нима все пак животът продължаваше? Всички други момичета си бяха избрали съпрузите и дори Ивон си бе намерила здравеняк канадец, един от търговците на дървен материал, които се бяха спуснали по Мисисипи чак от Канада и бяха решили да се заселят в Луизиана. Той имаше малка плантация извън града на брега на реката. Двамата трябваше да се оженят следващата седмица в църквата „Сен Луи“ на Плас Роял. Карес се радваше за Ивон, макар да знаеше, че ще й липсва това момиче с ведрия си характер, и то повече, отколкото се осмеляваше да си признае. Не бе почувствала нужда да се присъедини към Урсулинския орден, така че през изминалите няколко дни я обземаше все по-нарастващо отчаяние за бъдещето й.

— Изглеждаш толкова различна — чу тя познатия глас на Ивон, докато минаваше забързана край стаята й. Вратата бе отворена и се виждаше как тя работи върху една покривка, която сестрите бяха отредили за зестрата й. — Какво се е случило — попита Ивон, застанала на прага на стаята на Карес.

— Един джентълмен е пожелал да ме види след час — не можа да се сдържи да не каже тя, докато наливаше вода от каната в легена, поставен на грубата ракла.

— Кой е той? — попита Ивон, доловила възбудата в гласа на приятелката си.

— Люсиен Сен Амант — отговори тя, като миеше ръцете си с домашния сапун.

— Божичко! — възкликна Ивон. — Казват, че дори маркиз дьо Водрюл го ценял. Пиер ми разказа за него. Доста е заможен, има индигова плантация на Мисисипи и чудесна къща тук в града. Но репутацията му е доста скандална. Носи се слух, че две жени от градчето са се спречкали заради него. Пиер каза, че тогава и двете, естествено, са били пияни. Но Карес, той е толкова хубав, като голяма хищна котка — въздъхна Ивон, влизайки в малката, гола стаичка. — Ще му позволиш ли да поиска ръката ти?