Кийт Робъртс: Госпожа Байръс и драконът

Градината беше продълговата и малка, павирана в по-голямата си част. Неравните плочи бяха положени без циментова замазка; растящите между тях цветя бяха поддържани умело. Лайкучка, декоративна мащерка, детелиноподобно растение с тъмни листа. В късното лято семенниците му, досущ като малки мидени черупки, на каквито приличаха, започваха да избухват; само бризът да ги полюшнеше и те скачаха в унисон, чуваше се звук като тънички мускетни изстрели, когато зарядът се освобождава. Веднъж така стресна Дракона, когато го подуши — той избяга със съскане и изчезна под градинската барака. Увит около себе си, лежеше и прелестните му тъмнокехлибарени очи светеха трескаво; но не го преследваха. С времето дишането му постепенно се успокои.

Отстрани в градината, между пътеката и ниските стени, които я ограждаха, тесните лехи бяха нападнати от плоски розетки на Лондонска гордост. В сезона на цъфтеж растенията пращаха нагоре букет нежни цветни стебла; множеството мънички цветчета приличаха на мъгла от най-бледо розово, осеяно със синьото на незабравките, които още удържаха фронта. Госпожа Байръс се изкушаваше да разреди нахалния нашественик, но в края на краищата му позволи да остане. Тук му беше мястото; също както и на Дракона всъщност.

В средата на градината имаше кръгло изкуствено езерце с кои — беше удоволствие за госпожа Байръс да седи вечер на каменния ръб и да пуска бисквитени трохи на дебелите сладки рибки. Многоцветните им перки лениво мърдаха, забързваха се само докато захапят и глътнат, после се връщаха към бавните си обиколки. Пътят, който изминаваха, се повтаряше безкрайно, но цветните мотиви никога не бяха еднакви. Въздушната помпа тихичко бълбукаше, капки пръскаха от купата на мъничкия фонтан; жената откриваше, че мислите й се отнасят надалеч, безцелни като рибите, към далечни хора и земи. В крайна сметка изстиващият въздух я връщаше в действителността; тя загръщаше по-плътно вълнената жилетка около раменете си, тръгваше към къщата и кротко затваряше вратата.

Рибите интригуваха и Дракона. Той приклякаше с люлееща се шия и пляскаща опашка, съзерцаваше парапета над него. Приготвяше се за отскока и тупването, с които най-сетне се добираше до наблюдателна позиция. Щом веднъж се настанеше, се взираше настоятелно, с блеснали златни очи, докато следваше движенията във водата. Веднъж, едва събрал смелост, посегна да удари с лапа, в съзнанието му вероятно се бе оформила смътна мисъл за лов; но най-едрата риба бързо му се изплъзна. Голямата уста шумно се затвори и той отново се втурна към убежището си. Съскането му ехтеше под бараката; струйки пара излизаха от ноздрите му. Мина известно време, преди отново да се успокои.

Той беше малък Дракон — може би около петдесет сантиметра от носа до опашката. Макар че гъвкавостта на шията му бе изумителна, както и дължината и сръчността на езика му. Той го използваше да лови черните и кафяви бръмбари, които от време на време плъзваха по плочите. Схрускваше ги с бързи движения на челюстта, като изплю-ваше твърдите им крилца. Тях пък забиваше в пукнатините между камъните на пътеката, искаше да не оставя никакви следи от присъствието си; макар че госпожа Байръс всъщност знаеше местонахождението на всеки малък склад. Бръмбарите заедно с личинките, които той надушваше изпод розетките на Лондонската гордост, съставляваха основната му диета. Плюс дъждовните червеи, когато чувстваше нужда, макар че не ги обичаше; заради техните неприятни миризми, бавните им, лъскави движения и забързаното им нагъване, докато ги атакуваха и поглъщаха. Сумтеше от отвращение, търкаше стройните си челюсти и нос и плюеше късчетата пръст и кал, с които бяха пълни всички червеи; почувства се много облекчен, когато откри първото блюдо с мляко под бараката. Макар че известно време се боеше да приближи странния предмет. Вместо това го наблюдаваше от разстояние. Беше сложен право на пътя му; пътечката, преправена от преминаването на тялото му, по-дълбоката кухина, която си бе изкопал сам и в която спеше. Приближи се накрая, но внимателно, на петнайсетсантиметрови подскоци. Гънеше шия, несигурен; носът му мърдаше на-сам-натам, докато проучваше повърхността на купата и поемаше нежния, непознат аромат. Накрая езикът му се стрелна да докосне млякото; в следващата секунда пиеше и се давеше, неуверен как най-добре да се справи с тази странна храна. Не спря, докато подаянието не беше избли-зано до капка. Спа доволен тази нощ и стомахчето му беше пълно; за пръв път, както му се струваше, в живота му.