Кийт Робъртс: Госпожа Байръс и драконът

Цветята, визитните картички, донесоха нови отговорности, невъзможни за отказ, избуяващи в този климат, настъпателни. Тя се въртеше безпомощна между недостижи-мите полюси; навеждаше несигурно очи, чувстваше се обсадена. Това правеше ухажорите й по-пламенни.

Един млад човек бе станал специален за нея. Тя се съп-ротивяваше; но при все това мечтите бяха дошли. Пътуването над толкова много океан; къщата, в която щеше да влезе като булка, голямата къща в земя, която никога не беше виждала. Не го винеше и тогава не го бе винила; но беше трудно. Той трябваше да бъде предупреден от отклонените очи, от шепотите; от гарвановия блясък на косата, от кожата, която загаряше толкова лесно, колкото и да се мъчеше да избягва слънцето. Тя трябваше да го предупреди; но гърлото й сякаш се бе задавило, думите отказваха да излязат от него. Сплиташе пръсти в скута си; докато чудовищното откровение дойде, моментът, който не можеше да бъде избягван повече.

— Отвори уста — каза той невярващо. — Отвори уста… Стресната, тя се подчини; и звуците на малкия оркестър, шумът на вечерящите избледняха някъде. Той я стисна за челюстта и обърна главата й като че ли въртеше глава на кон, преди да се дръпне назад. Краката й най-сетне се раз-мръзнаха и тя избяга от това място, остави шала, чантичката си, изтича в горещата, миризлива нощ. Откъсна цветята от роклята си, букета, който бе събирал всички погледи; носен на кръста, като в романите, които беше чела. Но романът вече бе приключен. Една игла се заби в пръста й. Кръвта, която потече, беше достатъчно червена, ярка като на бяло момиче; останалото от нея беше преструвка и обез-честено.

Драконът сънуваше. Краката му помръдваха, дишането му стана по-настоятелно; накрая стреснато отвори очи. Те блеснаха за миг притеснено; но тревата наоколо бе недокосната. Слънцето вече беше ниско, сенките на оградата се промъкваха напред и се бе надигнал бриз, разпръсквайки дневната топлина. Той примигна, бръсна леко муцуната си и побърза към живия плет. Точно какво беше сънувал, не можеше да си спомни; но имаше движещи се големи сенки, шум и кръв, и страх. Той се втурна към малката беседка, към сигурността на торбата си.

Госпожа Байръс се изправи и с леко съжаление потри лицето си. Индия, както се твърди, беше земя на призраците; изглеждаше сякаш някои са заминали с нея, заключени в чекмеджетата и зад облицовките, сега готови да бъдат пуснати. Тя остави книгата на полицата и отиде в спалнята си. Свали украсените гребени и започна внимателно да реши косата си.

Не беше, разбира се, способна да остане на работа; не и след срама, който бе донесла. Като си мислеше за това, присви за миг вежди, ръцете й спряха да се движат. След първия гняв именно срамът беше най-труден за понасяне. Но тя трябваше да си го носи, понеже бе съгрешила. Как ипо какъв начин, беше станало болезнено очевидно; и историята се разнесе. Същата мисъл беше във всичките техни умове, същият поглед в очите им; Матрон, свещеникът, ириятелчетата работници в палатите, безликите жени, които търкаха и лъскаха подовете. Тя седеше до тоалетката си, югава, както сега, докосваше кожата, която я бе предала, докато големите й тъмни очи наблюдаваха с униние; сутринта си беше събрала нещата. Но и да бягаше, както трябваше, както се мъчеше да избяга, по мнението на останалите слуховете я преследваха. Въпреки красотата й, а тя беше прекрасна, о, да, беше ренегат, изгнаник; черно момиче, което се опитва да мине за бяло. Докато накрая не стигна до големите снегове, и там най-сетне може би белотата беше достатъчна за всички.

Тя се разсея за малко, с мътни очи. И тази мечта също скоро бе обезсърчена. Настъпиха трудни времена в станциите по високите хълмове, защото самата земя беше сурова. Земята и хората й. Жените идваха при нея, преминаваха километри през снега; коремите им разцепени от ревност, техните вътрешности в ръцете им. Тя ги спасяваше, спасяваше децата им; стана за тях като бог. Но собствените й ръце не можеха да се изчистят отново. Хълмовете нямаше да бъдат чисти никога; те бяха опетнени с повече от светлината на залеза. Докато не видя как се правят мантри. Тогава осъзна, че всичко е било илюзия, болката и страданията са преходни като насладите на радостта. И в крайна сметка има покой.

Госпожа Байръс се надигна, наметна раменете си с шал. Слезе до кухнята, започна методично да приготвя вечерните ястия. По-късно телефонът звънна. Тя отпусна биячката на мястото й, отиде до стената. Стоя известно време вслу-шана; после се усмихна.