Кийт Робъртс: Госпожа Байръс и драконът

— Разбира се, сестро — каза. — Да, ще дойда веднага.

Драконът беше едновременно озадачен и стреснат. Вдигна глава, наклони я, отпусна я отново, докато дългата му челюст почти докосна земята; шията му беше изпъната, схваната от шока. Той повдигна несигурно лапа, свали я отново; телцето му трепереше, изпънато като за полет. Но като че ли не беше способен да отклони очи от гледката пред себе си.

Имаше непознати в градината; дивото място, което едно време беше част от владенията му. Хората напредваха равномерно, в ръцете си носеха странни неща, които джафкаха и пищяха, бълвайки струи бледосин пушек. Дървета и храсти падаха от раз; слънчевата светлина удари стените отвъд, под странни и неочаквани ъгли.

Драконът отстъпи назад, лапа след лапа, към убежището на живия плет. Хората вече бяха близо до оградата, прекрасната му трева беше изчезнала почти напълно. Ярко пламтеше огън, захранван от сухите клони; по-късно димът се закълби ниско, добавяйки киселината си към петролните изпарения. Защитни мембрани се плъзнаха по очите на Дракона; той примигна, не можеше да сдържа нервите си повече. Хукна към къщи, самият той бърз като пламък, гмурна се в старото си убежище под градинската барака.

Непознатите струпваха снопове клонки, като ги късаха грубо с ръце. Влачеха ги към огъня и пламъците лумваха отново. Те блестяха ярко в нощта; когато най-сетне угаснаха, Драконът пак се впусна в проучване. Промъкна се през оградата, приближи трепкащата купчина пепел. От нея още струеше горещина; стените още бяха залети с мътно и чуждо сияние. Той наклони глава, все още не повярвал изцяло. Градината беше сведена до квадрат пръст и корени; чуждо място, в което никога не би могъл да се чувства сигурен отново. Тъжно постоя известно време, после се върна в леговището си. Вече не се чувстваше в безопасност дори на торбата си. Лежеше притиснат в земята, наблюдаваше хоризонталната ивица по-малък мрак пред него, собствените му очи сияеха в богат, наситен кехлибар. Чудеше се как господарката му, ако наистина я мислеше за такава, е позволила подобно нещо; но госпожа Байръс, разбира се, нямаше какво да каже по въпроса. Пред вратата на съседната къща през цялото време бяха спирали камиони; в малката предна градина сините и бели дъски, които бяха стояли килна-ти толкова дълго, най-сетне бяха махнати.

Драконът видя и много други странни неща в течението ма следващия ден.

Децата, които новодошлите доведоха със себе си, бяха непривлекателни. Момичето, бледо и тантуресто създание, си присвои за своя стая малката спалня на тавана. То боядиса стените й сини и прекара над седмица да ги украсява със сърчица и дъги. Госпожа Байръс, наблюдавайки тази дейност, се усмихна малко тъжно на себе си. Резултатът, разбира се, щеше да е отвратителен. Тя се чудеше, и не за пръв път, за липсата на великодушие в християнския бог; за липсата на благородство, което тъй често съответства на равна липса на умение. Изведнъж определена Сянка беше в стаята. Нейният съпруг, Сахиб. Странно как тя все още мислеше за него по този начин. Това винаги беше нещо като шега помежду им; а може да бе имало и сериозните си страни. Може би старите идеи още живееха в нея, имаше стремеж към изкупление. Той се усмихна със същата тъга; и тя сведе глава. По-късно, за да отпусне ума си, взе герге-фа за бродиране. На панамата израстваха бродерии на други богове, тъмни танцуващи момичета; и накрая — дракони. Техните очи бяха кехлибарени, коремите им — стегнати и бледи. Телата им блестяха в зелено-златни люспи. За известно време тя напълно игнорираше градината и езерце-то. Ако беше разочарована да открие беседката напусната, не го показа; и бездруго донякъде го очакваше. Все тъй оставяше подаръците мляко; после приготвяше собствената си храна кротко. Всеки обелен морков, всяка изплакната и разполовена тиквичка бяха сами по себе си завършено Действие, без да им трябва мотив.

Лиъм, най-малкото от децата от съседната къща, беше на шест, макар че още не искаше да говори с думи. На тяхно място издаваше определени звуци; майка му, дребна жена с вид на победена, знаеше смисъла на всичките. Най-честата, гърлено гъргорене, означаваше, че нещо изпитва болка; макар че тя много отдавна бе заключила, че е най-добре да се преструва, че не го чува. Нямаше му нищо нередно на детето, нищо, което времето да не може да оправи; и във всеки случай измъчването си имаше предимствата. То го спираше да се пречка, не му даваше да й се пъха под краката. Писъците бяха прекалено силни за нея; всичко беше прекалено; къщата, работниците, постоянното блъскане на чуковете. Един от мъжете донесе на момчето котенце; малкото същество мяукаше и беше шкембесто. Взето твърде рано от котилото, ако тя съдеше правилно; не че особено я беше грижа за котки. Гадни мръсни същества, винаги се пъхат под краката й като Лиъм. При все това тя направи каквото можа само за да получи в отговор мръсотии. В коридора, под мивката, на новопоставения паркет. Тук вече побесня; добави пипер към мръсотията, натика в нея муцунката на малкото същество, за да го научи на подобри обноски. После Лиъм го отнесе и тя чу гъргоренето да започва отново. На следващата сутрин то беше мъртво; влажен вързоп на самото себе си, почти незабележим, докато едва не го настъпи. Лиъм го беше удавил в дупка, която бе напълнил с вода; беше свеждал надолу главата му много пъти заради удоволствието от мехурчетата, пускайки го от време на време да му позволи да кашля и плюе. Но и това беше също толкова маловажно; той просто растеше като здраво, нормално хлапе.