Нора Робъртс - Сега и във времето

Тя направи завой и се спусна към центъра на града.

— Има един приятен ресторант. Типична италианска пицария. С червени карирани покривки, свещи в бутилки и ръчно приготвени пици.

Кал унесено поклати глава. По тротоарите ходеха най-различни хора — млади, стари, красиви, всякакви. Колите издаваха силни звуци от двигателите си, а някои дори и бибиткаха. Въздухът тук бе по-топъл от планината и значително по-мръсен, явно от газовете, които изпускаха ауспусите. За него това бе като оживяла картина от стар роман.

Либи паркира върху чакълест паркинг до ниска тумбеста бяло-зелена сграда. Неоновият надпис върху предния прозорец гласеше „Рокис“.

— Е, това не е Париж, но все пак…

— Идеално е — измърмори той, ала продължи да се оглежда и да зяпа наоколо.

— Сигурно се чувстваш така, сякаш си минал през далекоглед.

— Мм. — Спомни си някаква книга, която бе чел като тийнейджър. — Нещо такова. По-скоро като роман на Уелс.

— Приятно е човек да разбере, че литературата се е съхранила през вековете. Гладен ли си?

— Родил съм се гладен. — За пореден път Кал се опитваше да надвие мрачното си настроение. Тя правеше горе-долу успешно същите опити, така че очевидно и той трябваше да го превъзмогне.

Ресторантът бе празен и тънеше в сумрак. Във въздуха се носеха всевъзможни аромати на подправки. В ъгъла имаше джубокс, от който се носеше един от 40-те най-добри хитове за момента. Имаше табелка, която приканваше гостите на ресторанта да се настаняват сами. Либи го поведе към ъгловото сепаре.

— Пицата тук наистина е хубава. Ял ли си преди такова нещо?

Кал заби пръст във втвърдения восък около гърлото на бутилката при основата на свещта.

— Някои неща надживяват своето време. Пицата е едно от тях.

Сервитьорката дойде до тяхната маса. Униформата й завършваше с престилка, на чиито нагръдник се мъдреше името на пицарията „Рокис“, подчертано с няколко пръски доматен сос. Тя сложи две книжни салфетки до подложките за хранене, щампирани с картата на Италия.

— Една голяма пица — поръча Либи, като имаше предвид глада на Кал. — Допълнително чушки и сирене. Искаш ли бира?

— Да. — Той откъсна ъгълчето на салфетката и започна да го върти на топче между палеца и показалеца си.

— Една бира и една диетична кока-кола.

— Защо всички тук пазят диети? — попита Кал, преди сервитьорката да се отдалечи достатъчно, за да не чуе въпроса му. — Почти всички реклами се занимават с намаляването на телесното тегло, утоляването на жаждата с диетични напитки и воденето на екологичен живот.

Либи не обърна внимание на учудения поглед през рамо, с който сервитьорката я удостои, отдалечавайки се.

— В наше време обществото е вманиачено на тема здраве, хранене и физика. Ние броим калориите, добавяме си желязо в храната и наблягаме на киселото мляко. И на пицата, разбира се — допълни тя с усмивка. — Рекламите отразяват настоящите тенденции.

— Аз одобрявам твоята физика.

Либи прочисти гърлото си.

— Благодаря ти.

— И лицето ти — добави той усмихнато. — И начина, по който звучи гласът ти, когато си смутена.

Тя звучно въздъхна.

— Защо не послушаш малко музика?

— Музиката отдавна спря.

— Можем да си пуснем още.

— На какво?

— На джубокса. — Почувства се приятно, стана от стола и му подаде ръка. — Ела, можеш сам да си избереш песен.

Кал застана до шарената машина и се вгледа в заглавията на песните.

— Тази — реши той. — И тази, и онази. Как се пуска това чудо?

— Най-напред трябва да сменим дребни.

— О, стига толкова смени. Достатъчно ми беше.

— Не ме разбираш, Кал. Трябва да сменим дребни пари. Монети. — Либи зарови из чантата си. — В двадесет и трети век не използвате ли монетите като разменна единица?

— Не. — Той пое металната дребна паричка от ръката й и я заразглежда. — Но съм чувал за тях.

— В днешно време тези пари се използват, и то често с презрение. — Тя я взе от ръката му и заедно с още две други монети я пусна в цепнатината. — Еклектичен избор, Хорнблоуър. — Наоколо се разнесе бавна романтична музика.

— Какво е това?

— Розата. Балада — обикновена песен, дори и за днешно време, предполагам.

— Искаш ли да танцуваме?

— Да. Не ми се случва често, но… — Той я придърпа към себе си и заглуши думите й.

— Кал…

— Шшт. — Той сведе глава над косата й. — Искам да чуя текста. — Те затанцуваха, като се полюшкваха в такт с музиката, разнасяща се от тонколоните. Майката на съседната маса с двете боричкащи се деца се подпря с лакът на масата и ги загледа с наслада и известна завист. През стъкления прозорец към кухнята се виждаше мъж с гъсти мустаци, който месеше тестото за пиците. — Тъжна е.