Нора Робъртс - Сега и във времето

Беше родена в тази дървена двуетажна къщичка. Първите пет години от живота си бе прекарала тук, сред планините — свободна и безгрижна като сърне.

Засмя се, като си спомни как заедно с малката си сестричка тичаха наоколо по поляните боси, как си мислеха, че светът започва и свършва с тях и с техните родители, противници на общоприетия начин на живот. Щом затвореше очи, виждаше майка си как тъче черги и рогозки, а баща си — как спокойно си прекопава градината. Вечерно време пък слушаха музика и си разказваха дълги, интересни истории. Четиримата бяха щастливи, че са заедно, като се срещаха с други хора не повече от веднъж месечно, когато отиваха до селото за продукти.

Животът им можеше да продължи по този начин, ала след шестдесетте дойдоха седемдесетте години. Някакъв търговец на произведения на изкуството видя един от гоблените на майка й. Почти по същото време баща й установи, че като смеси по определен начин билките, които отглеждаше в градината си, ставаше прекрасен чай. Малко преди Либи да навърши осем години, майка й стана признато име сред художествения елит, а баща й — прочут млад предприемач. Малката им къща се превърна във ваканционно убежище, след като семейството се премести да живее в центъра на Портланд.

Може би именно културния шок, който Либи изживя по това време, я тласна към антропологията. Възхищението й от тази наука, от разнообразието в социалните структури и последиците от външното влияние върху тях, често вземаше превес в живота й. Понякога почти забравяше в кое време живее в ненаситната си жажда за отговори. Когато това се случеше, тя идваше в къщичката или си взимаше няколко дни отпуск, за да се види със семейството си. И сега по същите причини бе дошла тук, при своите корени.

Щеше да започне от утре. Само да премине бурята и веднага ще включи компютъра, за да продължи работата си. Но този път за не повече от четири часа на ден. През последната година и половина работеше по три пъти повече.

Всяко нещо с времето си — така казваше майка й. Сега Либи искаше да почувства малко от свободата, която бе изпитала тук в детството си.

И от спокойствието. Наслаждаваше се на вятъра, който брулеше косата й и се заслуша в ромона на капките по земята и камъните. Въпреки бурята и тътена на гръмотевиците, тя се чувстваше на сигурно място. Така и не бе открила досега по-тихо и спокойно местенце от това тук.

Либи видя ярка светлина да пресича небето. За миг се заблуди, че може да е мълния или падащ метеор, ала когато просветна, тя съзря някакви неясни очертания и блясък на метал. Пристъпи инстинктивно напред под дъжда и примижа, за да види по-добре. Когато обектът се приближи, Либи се хвана за гърлото.

Самолет? Стори й се, че ей сега ще забърше върховете на елите съвсем близо на запад от къщата. Сблъсъкът отекна през цялата гора. Тя остана замръзнала на мястото си. Втурна се да си вземе дъждобрана и аптечката за първа помощ.

Секунди по-късно, докато гръмотевиците раздираха небето над главата й. Либи беше запомнила мястото, където бе видяла самолета да пада, и сега искрено се надяваше, че безпогрешното й чувство за ориентация нямаше да й изневери.

Борбата със заслепяващия дъжд и разкаляните пътища й отне близо половин час. Тя волево стисна зъби, след като джипът се гмурна и премина през придошлата река. Много добре съзнаваше опасността от прииждащите води в планината. Въпреки това продължи да поддържа скорост, лоста по-висока от безопасната, като разчиташе повече на инстинкта, отколкото на паметта си, докато преодоляваше ловко препятствията. Едва не го прегази — стана така изведнъж, както всичко, което се бе случило. Либи натисна яко спирачките, след като фаровете на джипа осветиха мъжка фигура, просната на една страна посред тесния кален коловоз. Лендроувърът поднесе, като пръскаше кал на всички страни, преди да успее да закове на място. Тя грабна фенерчето, изскочи от колата и клекна до човека.

Беше жив. Усети известно облекчение, когато успя да напипа пулса на шията му. Беше облечен в черно от глава до пети и вече бе измокрен до кости. Машинално го зави с одеялото, което носеше, и започна да го опипва за счупени кости.

Мъжът бе млад, строен и с мускулесто телосложение. Докато го преглеждаше, Либи се молеше тези негови качества да му помогнат да се справи с критичното си състояние. Въпреки че мълниите раздираха постоянно небето с ослепителната си светлина, тя насочи фенерчето си право в лицето му.