Нора Робъртс - Далеч на север

17.18 ч. Шестнадесетгодишно момче глобено за безразсъдно шофиране и надуване на клаксона нагоре-надолу по „Муус“.

19,12 ч. В отговор на различни молби шериф Бърк отстрани Майкъл Съливан от бордюра на пресечката на „Лунаси“ и „Муус“, където пееше високо и фалшиво версия на „Уиски в буркан“. Съливан прекара нощта в участъка заради собствената си безопасност. Не бяха повдигнати обвинения.

Нейт препречете случките от всеки ден, а после остатъка от втората си седмица във вестник „Лунатик“. Очакваше оплаквания, когато излезе първият брой с полицейската статистика, но не получи нито едно. Очевидно хората нямаха нищо против да видят имената си отпечатани, макар и във връзка с провиненията им.

Пъхна вестника в чекмеджето на бюрото при първия брой. Вече минаха две седмици, помисли си.

И все още бе тук.

Сари Паркър се приведе над тезгяха в „На ъгъла“. Беше свалила ботушките си от заешка кожа и парката на вратата, после беше грабнала пакетче дъвка от рекламната поставка.

Беше дошла да поклюкарства, не да пазарува, а дъвката беше най-евтиното възможно извинение. Погали лекичко по главата Сесил, шпаньола на Деб. Както всеки ден той лежеше в подплатената си кошничка на тезгяха.

— Шериф Бърк не се мярка често в ресторанта на „Хижата“

Деб продължи да подрежда пакети цигари и тютюн за дъвчене. В магазина най-напред се научаваха всички новини в града. Щом тя не знаеше нещо, значи още не се беше случило.

— И тук не идва често. Самотник е.

— Всеки ден закусва с момчето на Роуз и повечето пъти вечеря там. Но ако питаш мен, няма особено добър апетит.

Тъй като и без това беше взела пакетчето дъвки, Сари го отвори.

— Всяка сутрин разтребвам стаята му, не че има кой знае какво да се подрежда. Не носи нищо друго, освен дрехи и несесер за бръснене. Няма нито снимки, нито книги.

Тъй като разтребваше повечето стаи в „Хижата“, Сари се смяташе за експерт по човешко поведение.

— Може би тепърва ще му изпратят багажа.

— Не мисли, че не го попитах. — Сари размаха дъвката, преди да я пъхне в устата си. — Казах му: „Шериф Бърк, сигурно очаквате да ви пратят останалия багаж от континента?“ А той ми отвърна: „Донесох всичко със себе си.“ Не се е обаждал и на никого по телефона, поне от стаята си. Нито някой го е търсил. Доколкото разбирам, единственото нещо, което прави в стаята си, е да спи.

Макар в момента в магазина да нямаше никой друг, Сари понижи глас и се наведе напред.

— И въпреки че Чарлийн му се пуска, той спи сам. — Тя рязко кимна. — Когато сменяш чаршафите на един мъж, знаеш какво прави през нощта.

— Може би го правят в банята или на пода. — Деб с удоволствие забеляза изненадата, която се изписа по бузестото катериче лице на Сари. — Не е речено, че непременно трябва да се чукаш на леглото.

Тъй като беше професионалистка в размяната на клюки, Сари бързо се възстанови.

— Ако Чарлийн се чукаше с него, нямаше още да го преследва като хрътка заек, нали?

Деб замълча, докато чешеше Сесил зад копринените уши, но трябваше да отстъпи.

— Вероятно не.

— Човек, който идва тук едва ли не само с дрехите на гърба си, крие се часове наред в стаята си, отказва на навита жена и почти нищо не казва, ако не го приклещиш, със сигурност е странен, ако питаш мен.

— Не може да се каже, че е първият подобен тип, който се появява тук.

— Може би. Но е първият, когото правим началник на полицията. — Още беше бясна, че предишната седмица глоби сина й. Сякаш доларите растяха по дърветата. — Този човек крие нещо.

— За бога, Сари. Всички тук правят същото.

— Не ме интересува кой какво крие, освен ако няма властта да хвърли мен и семейството ми в затвора.

Деб нетърпеливо натисна клавишите на касовия апарат.

— Ако не смяташ да излезеш оттук, без да си платиш дъвката, не си нарушила никакви закони. Така че на твое място не бих се притеснявала.

Човекът, когото обсъждаха, още седеше на бюрото си. Но сега беше притиснат. От две седмици беше успявал да избегне, отклони или отложи срещата с Макс Хоубейкър. Не искаше да го интервюират. Всъщност беше уплашен — пресата си беше преса, независимо дали ставаше дума за седмичния вестник в малък град или за „Балтимор Сън“.

Гражданите на Лунаси може би нямаха нищо против да видят имената си във вестника по каквато и да било причина, но той още имаше неприятен вкус в устата от опита си с репортерите след престрелката.

Беше разбрал, че ще трябва да преглътне още от същото, когато Хоп влезе в кабинета му с Макс.