Нора Робъртс - Далеч на север

— Не те извиках само за да те спася от Чарлийн. Направо си вбесил заместника ми.

— Знам. Разреших случая така, както беше най-разумно и в рамките на закона.

— Не се съмнявам, че си вършиш добре работата, Игнейшъс. Просто ти споменах факта. Ед е надут, самовлюбен и досаден през повечето време. Но е добър човек и дава много на този град.

— Това не значи, че шофира добре.

Тя се усмихна.

— Винаги е бил слаб шофьор. Но за сметка на това е влиятелен, богат и злопаметен. Няма да забрави, че си се изпречил на пътя му. За теб може да е дребна работа в сравнение с нещата, с които си свикнал, но в Лунаси това е сериозно нещо.

— Едва ли съм първият.

— Не си. С Ед постоянно се караме. Но според него, ние сме на едно и също ниво. Дори може би аз стоя малко по-високо. Ти си пришълец и той очаква да му се подмазваш. От друга страна, аз щях да бъда много разочарована, ако го беше направил. Така че си между чука и наковалнята.

— Случвало ми се е и преди. Чудя се с каква ли мазнина се подмазва човек.

Тя го изгледа за миг, после избухна в смях.

— Учтив и заобиколен начин да ми кажеш да си гледам работата. Но преди да го направя, ще ти кажа нещо. Да застанеш между Чарлийн и Мег, означава, че и чукът, и наковалнята ще бъдат много горещи, лепкави и гадни като адски демони.

— В такъв случай по-добре да не съм там.

— Умна мисъл. — Тя вдигна вежди, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Обажданията в управлението се прехвърлят на моя телефон — обясни той, докато го вадеше от джоба си. — Бърк.

— Вземи си палтото — каза Мег. — Ще се срещнем навън след пет минути. Искам да ти покажа нещо.

— Добре. — Той пъхна телефона отново в джоба си под изпитателния поглед на Хоп. — Нищо важно. Мисля, че ще изляза навън.

— Използвай онази врата, мини през кухнята.

— Благодаря. И честита Нова година!

— На теб също. — Когато той се отдалечи, Хоп поклати глава. — Ще си имаме проблеми.

Отне му повече от пет минути да отиде до стаята си, да се облече, да излезе навън и да заобиколи до предния вход на „Хижата“. На половината път осъзна, че изобщо не се беше изкушил от мисълта да заключи вратата след себе си и да потъне в мрака.

Може би това беше напредък. Или просто похотта беше по-силна от депресията.

Тя го чакаше, седнала на един от сгъваемите столове, които беше сложила в центъра на улицата. Бутилката шампанско беше забучена в купчина сняг. Тя отпиваше от чашата си, завита с дебело одеяло.

— Не можеш да седиш тук в тази рокля, въпреки че си с палто и одеяло…

— Преоблякох се. Винаги си нося дрехи за смяна в раницата.

— Жалко. С нетърпение очаквах отново да те видя по нея.

— По друго време и на друго място. Сядай.

— Добре. Защо седим насред улицата в… десет минути преди полунощ?

— Не обичам особено тълпите. А ти?

— Никак.

— За известно време е забавно, и то при специален повод. Но след няколко часа ми омръзва. Освен това — тя му подаде чаша — това шампанско е по-хубаво.

Учуди го, че не е замръзнало.

— Мисля, че е по-добре, ако влезем вътре, където няма риск да измръзнем.

— Навън не е толкова студено. Няма вятър. Температурата е около нула градуса. Пък и отвътре не можеш да видиш това.

— Кое?

— Погледни нагоре, пришълецо.

Той погледна натам, накъдето сочеше, и дъхът му спря.

— Свети Боже!

— Да, винаги съм мислила, че това е нещо свято. Природен феномен, предизвикан от географската дължина, слънчевите петна и тъй нататък. Научните обяснения не намаляват нито красотата, нито вълшебството му.

Светлината в небето беше зелена, с проблясъци от златисто и намеци за червено. Дългите фосфоресциращи ивици сякаш пулсираха и дишаха, оживявайки мрака.

— Северното сияние се вижда най-добре през зимата, но обикновено е твърде студено, за да му се наслаждаваме. Тази нощ е изключение.

— Само съм чувал за него и съм виждал снимки. Не е същото.

— Както всички хубави неща. Вън от града се вижда по-добре. А най-красиво е, ако лагеруваш на някой от ледниците. Една нощ, когато бях седемгодишна, с баща ми се изкачихме в планината и спахме на открито, за да можем да го видим оттам. Лежахме часове наред и гледахме небето, едва не замръзнахме.

Свръхестественото зелено продължаваше да трепти, да искри, да се разпръсква и да сияе. От него валяха разноцветни искри като дъжд от скъпоценни камъни.

— Къде е той сега?

— Би могло да се каже, че един ден отново пое на път и не се върна. Ти имаш ли семейство?

— В известен смисъл.