Нора Робъртс - Далеч на север

Беше три и четвърт следобед.

Из един дневник 14 февруари 1988

Шибан студ. Не говорим за него, защото ще полудеем, но сега ще го опиша. Може някой ден да препрочета написаното — да речем през юли, когато седя с бира в ръка, облян в пот и гоня комари колкото врабчета — и да си припомня този бял негодник.

Ще знам, че съм бил тук, че съм успял. И бирата ще ми е по-сладка.

Но сега е февруари и до юли има цяла вечност. И студът царува навсякъде.

Заради вятъра температурите са между 30–40 градуса под нулата. При такива стойности няколко градуса в повече или по-малко не са от значение. Един от фенерите се спука от студа, а ципът на парката ми замръзна.

При шестнадесетчасова нощ вдигаме и събираме лагера по тъмно. Дори да се изпикаеш е истинско изпитание, граничещо с изтощение и болка. Но засега духът ни оцелява, поне до голяма степен.

Подобно преживяване не може да се купи с пари. Когато студът е като счупено стъкло, което реже гърлото ти, усещаш, че си жив така, както е възможно само в планината. Когато рискуваш да излезеш за миг навън и да погледаш Северното сияние — толкова ярко и изумително, та ти се струва, че можеш да го докоснеш и да се заредиш с енергията му, — разбираш, че не искаш да живееш никъде другаде.

Напредваме бавно, но не се отказваме да изкачим върха. Забавиха ни останки от лавина. Чудя се колко души са лагерували тук, под този вече затрупан и загладен склон, и колко скоро планината ще се разтърси и ще зарови снежната пещера, която дълбаем в нея.

Имахме кратък и разпален спор откъде да заобиколим останките. Аз поведох групата. Отне ни време, което ни се стори като цели два живота, докато успеем да преминем, но не можеше да стане по-бързо, каквото и да си мислят другите. Това е опасно място, наречено Проходът на плаващите пясъци, защото ледникът се движи под теб. Не го виждаш, не го усещаш, но това става непрекъснато. И може да те засмуче в себе си, защото под този свят от белота се крият цепнатини, които само дебнат да се превърнат в твой ковчег.

Изкачихме Самотния рид сред звън на пикели, със заскрежени мигли. След като успяхме да си пробием път покрай Дяволския комин, обядвахме на одеяло за пикник върху девствения сняг.

Слънцето приличаше на топка златист лед.

Рискувах да направя няколко снимки, но се боях, че студът ще повреди фотоапарата.

Следобедното изкачване не се отличаваше с особена сръчност, но затова пък беше изпълнено със страст. Може би се дължеше на метедрина, който глътнахме вместо десерт, но вървяхме и ругаехме планината и всички наоколо. Часове наред набивахме крак в снега, докато златистата топка започна да се снижава, стана ярко оранжева и подпали всичко наоколо. После ни заряза в убийствен мрак.

С помощта на фенерчетата за глава успяхме да изкопаем площадка за палатката. Пренощувахме там, заслушани във вятъра, който напомняше на прибой в бурен ден, преодолявайки изтощението с помощта на малко първокласна трева и спомена за успешния дневен преход.

Започнахме да се наричаме помежду си с имена от „Междузвездни войни“. Сега сме Хан, Люк и Дарт. Аз съм Люк. Забавляваме се, като си представяме, че се намираме на заледената планета Тот и трябва да унищожим крепостта на Империята. Разбира се, в такъв случай Дарт работи срещу нас, но това прави всичко още по-забавно.

Важното е да вървим напред.

Днес напреднахме доста, но се изнервяме. Беше ми приятно да забивам пикела си в корема на Безименната, напредвайки бавно нагоре. Крещяхме си и се обиждахме, което в началото ни мотивираше, но нещата се влошиха, когато няколко ледени парчета удариха Дарт в лицето. Той не спря да ме псува цял час.

За миг си помислих, че ще избухне и ще се опита да разкървави лицето ми, както аз направих с неговото. Дори сега усещам, че е бесен и ми хвърля по някой убийствен поглед, докато хъркането на Хан се опитва да заглуши вятъра.

Ще му мине. Ние сме екип и животът на всеки е в ръцете на другите. Когато започнем да се изкачваме, ще го е преодолял.

Може би трябва да намалим метедрина, но две дози ти връщат енергията и ти помагат да се пребориш със студа и умората.

Нищо на този свят не може да се сравни с това. Заслепяващият блясък на белотата, звукът от пикелите, които удрят леда или минават през снега, стърженето на скоба по скалата, свободното падане на въжето и пламтящият лед на залеза.

Дори сега, когато пиша, сгушен в палатката, и коремът ми се бунтува срещу вечерята от замразено задушено, а тялото ме боли от усилията, докато страхът, че мога да замръзна и умра, се таи някъде дълбоко в ума ми, не бих предпочел да съм където и да било другаде.