Нора Робъртс - Ключът на светлината

През прозорците струеше светлина. Бе отворила няколко от тях от практически съображения, за добра вентилация, но и за да се наслаждава на омайващия бриз. От стереоуредбата звучеше игрива музика. Това, което щеше да рисува днес, изискваше хъс.

Вече го виждаше в съзнанието си и усещаше как силата му се надига като приближаваща буря.

Повдигна четката и нанесе първата линия.

Сърцето й подскочи. Радостта бе неизмерима, струваше й се, че ще се пръсне, ако не я излее върху платното.

Образът сияеше в съзнанието й като златна гравюра върху стъкло. Замах след замах, цветовете се преливаха и започваха да оживяват.

— Знаеш ли, това винаги е било най-съкровената ми мечта — заговори тя, докато работеше. — Откакто се помня, искам да рисувам. Да имам талант, вдъхновение и достатъчно добра техника, за да стана прочут художник.

— Сега всичко това е твое.

Малъри смени четката и хвърли поглед към Кейн, преди отново да застане пред статива.

— Да, така е.

— Най-сетне направи мъдрия избор. Продавачка на картини? — засмя се той и махна с ръка. — Каква сила има в това? Каква слава заслужава човек, който продава творбите на други, а сам не е способен да сътвори нищо? Тук можеш да бъдеш каквото поискаш.

— Да, разбирам. Ти ми показа пътя. — Хвърли му дяволит поглед. — Какво друго мога да имам?

— Искаш онзи мъж, нали? — Кейн грациозно повдигна рамене. — Той ти принадлежи изцяло. Роб на любовта.

— А ако бях избрала друго?

— Мъжете са капризни същества. Как би могла да бъдеш сигурна в него? Сега сама рисуваш своя свят, както тази картина. Какъвто желаеш да бъде.

— Слава? Богатство?

Устните му трепнаха.

— Всички смъртни се оказват еднакви. Твърдят, че любовта означава повече за тях дори от живота, а това, за което копнеят в действителност, е да натрупат пари и да се прочуят. Вземи всичко.

— А какво ще поискаш в замяна?

— Вече го получих.

Малъри кимна и взе друга четка.

— Извини ме. Трябва да се съсредоточа. Продължи да рисува, обляна от светлина, на фона на музиката.

Флин удари вратата с рамо, сграбчи дръжката и се подготви да я блъсне отново. Но този път тя се отвори с лекота.

Зоуи смутено му се усмихна.

— Сигурно съм успяла да я разклатя.

— Стойте тук.

— Поеми си дъх — посъветва го Дейна и застана зад него. Сиянието запулсира, по-наситено и сякаш живо. Ръмженето на Мо ставаше все по-свирепо.

Флин видя Малъри в далечния край на тавана. Облекчението връхлетя сърцето му като удар с чук.

— Малъри! Слава богу.

Скочи напред и се блъсна в непроницаема стена от мъгла.

— Има някаква бариера — извика той, докато трескаво удряше по нея с юмруци. — Хваната е в капан.

— Мисля, че в капан сме ние. — Зоуи опря ръце на стената. — Тя не ни чува.

— Трябва да я накараме да ни чуе. — Дейна потърси наоколо нещо, с което да блъсне преградата. — Съзнанието й е някъде другаде, както беше с нас преди малко. Трябва да я накараме да ни чуе, за да се върне тук.

Мо полудя, изправи се на задни лапи и започна да драска по преградата със зъби и нокти. Лаят му отекваше със силата на изстрели, но Малъри стоеше като вкаменена, с гръб към тях.

— Сигурно има и друг начин. — Зоуи застана на колене и прокара пръсти по мъглата. — Студено е. Тя трепери. Трябва да я измъкнем.

— Малъри! — В изблик на безумна ярост, Флин продължи да удря с длани по стената, докато от тях потече кръв. — Няма да допусна това да се случи. Трябва да ме чуеш. Обичам те. За бога, Малъри, обичам те. Слушай ме.

— Почакай! — Дейна го сграбчи за рамото. — Тя помръдна. Видях как помръдна. Продължавай да й говориш, Флин.

Положи усилие да се опомни и притисна чело към стената.

— Обичам те, Малъри. Трябва да дадеш шанс и на двама ни, да видим докъде ще стигнем. Имам нужда от теб, затова трябва или да дойдеш при мен, или да ме допуснеш до себе си.

Малъри присви устни, докато оформяше фигура върху платното.

— Чу ли нещо? — вяло попита тя.

— Няма нищо. — Кейн се усмихна на тримата смъртни отвъд мъглата. — Няма нищо. Какво рисуваш там?

— Неее. — Закачливо размаха пръст срещу него. — Аз съм темпераментна жена. Не желая никой да вижда работата ми, преди да я завърша. В моя свят, по моите правила — напомни му тя и нанесе още боя.

Кейн отново сви рамене.

— Както желаеш.

— О, не се цупи. Почти е готова.

Продължи да работи бързо, нетърпелива да пренесе образа от съзнанието си върху платното. Щеше да бъде шедьовърът й. Нищо, което бе рисувала досега, не бе толкова важно.