Нора Робъртс - Ключът на светлината

Струваше й се, че няма значение в коя посока ще поеме. Можеше да се върти в кръг до безкрайност или да остане неподвижна. Въпросът не бе в намирането на пътя или избора на погрешна посока. „Битката е между моята и неговата воля“, осъзна тя.

Ключът бе тук. Бе твърдо решена да го открие. А той бе твърдо решен да й попречи.

— Навярно е под достойнството ти да се сражаваш с една смъртна жена. Да хабиш силата си заради някоя като мен. И все пак върхът на възможностите ти е една синя мъгла.

По ръбовете на воала засияха гневни червени пламъци. Въпреки че сърцето й се преобърна, стисна зъби и продължи да върви. Може би бе неразумно да отправя предизвикателство към магьосника, но освен риска, видя още един страничен ефект.

Там, където синята и червената светлина се сливаха, забеляза друга врата.

„Таванът — помисли си тя — Това е“. Не илюзорни коридори и завои, а истинска част от къщата.

Съсредоточи се върху вратата, докато пристъпваше напред. Завесата от ситни капки ставаше все по-плътна и се увиваше около нея, но не я разколеба. Образът, към който се стремеше, остана в съзнанието й.

Най-сетне, затаила дъх, провря ръка през мъглата и сграбчи старата стъклена дръжка.

Щом отвори, от вътре я лъхна топлина. Загледа се в мрака, а синята мъгла пропълзя зад гърба й.

Навън Флин с мъка се придвижваше сред страховитата буря, наведен напред, за да наднича през стената от дъждовни капки, които чистачките му едва смогваха да отстраняват.

Мо скимтеше на задната седалка като бебе.

— Стига, страхливецо, само малко дъжд. — Светкавица разцепи черното небе и бе последвана от грохот като топовен изстрел. — И от време на време светкавици.

Флин изрече проклятие и сграбчи здраво волана, когато колата се разтърси.

— И малко вятър — добави той.

Поривите на бурята достигаха върха на силата си.

Още когато бе тръгнал от редакцията, бе очевидно, че се задава нещо повече от обикновен летен порой. Но с всеки изминат метър ставаше все по-зловещо. Когато скимтенето на Мо премина в жално виене, Флин започна да се тревожи, че може би Малъри, Дейна, Зоуи или и трите не са успели да стигнат, преди навън да стане опасно.

„Би трябвало вече да са в къщата“, напомни си той. Но би се заклел, че в тази част на града е значително по-страховито. Над възвишенията се бе спуснала мъгла, която ги забулваше в сивота, гъста като памук или вълна. Видимостта намаля и се наложи да забави. Макар и да караше на първа скорост, колата му бясно се завъртя на един завой.

— Трябва да отбием — каза той на Мо. — Да изчакаме, докато отмине.

Тръпка на безпокойство пропълзя нагоре по гърба му, но вместо да изчезне, когато спря до бордюра, тя скова тила му като впиващи се нокти. Ударите на капките по покрива на колата сякаш отекваха в главата му.

— Нещо не е наред.

Отново потегли, стискайки волана, докато вятърът свиреше отвъд стъклата. Пот, бликнала от усилие и тревога, потече надолу по гърба му. Изминаването на следващите три преки бе като ожесточена битка.

Изпита облекчение, щом видя колите им на алеята. „Добре са — помисли си той, — вътре са. На сигурно място. Ти си идиот“.

— Казах ти, че няма нищо страшно — обърна се Флин към Мо. — Имаш две възможности. Да се стегнеш и да дойдеш с мен в къщата, или да стоиш тук, да трепериш и да хленчиш. Ти решаваш, приятел.

Облекчението му изчезна, когато паркира и погледна къщата. Ако бурята имаше сърце, то бе тук. Черни облаци бяха надвиснали над покрива и се издуваха, сякаш в тях напира ярост. Една светкавица ги разсече и се заби в тревната площ като огнена стрела. Остави черен кръг от изгорели стръкове.

— Малъри!

Не знаеше дали изкрещя името й на глас или само в съзнанието си, но рязко отвори вратата и се втурна сред сюрреалистичната ярост на бурята.

Вятърът го тласна назад и в един миг почувства толкова силен удар на невидим юмрук, че устата му се изпълни с вкус на кръв. Светкавиците се забиваха точно пред него и във въздуха се носеше мирис на пепел. Заслепен от дъжда, той се приведе и продължи към къщата.

Препъна се в стъпалата и отново извика името й, безкрайно много пъти, като заклинание. Видя ярка синя светлина да се процежда през пролуките около входната врата.

Дръжката бе замръзнала и отказа да помръдне, когато я натисна. Флин оголи зъби, отдръпна се назад, засили се и удари вратата с рамо. Веднъж, два пъти, на третия най-сетне поддаде.

Скочи вътре сред синята мъгла.

— Малъри! — Отмести мокрите кичури коса от лицето си. — Дейна! — Рязко се завъртя, усети как нещо се отърка в крака му и размаха юмруци, но ги отпусна и изруга, щом видя мокрото си куче. — За бога, Мо, нямам време да…