Нора Робъртс - Черна роза

— Не се чувствай засегната. — Роз остави бутилката и постави резника в почва за захващане. — Не бях сигурна дали да се заловя сериозно, но исках да разбера, че няма да имам проблеми с документацията. Посветих доста време на този проект. Отглеждам няколко вида върху такава почва и засега резултатът ми харесва. Изпробвам я и с други и ако отново съм доволна, ще действаме. Затова искам да добия представа колко ще ни струват чувалите с пръст и опаковките. Искам класически вид. Предполагам, че ще измислиш някакво лого. Бива те за това. „В градината“ трябва да се прочуе.

— Безспорно.

— Знаеш ли какво ще ми хареса най-много? — Замълча за минута и си го представи. — Кафяви чували. Нещо, което да наподобява зебло. Старомодно и традиционно, сякаш казваме: „Най-доброто за добрата стара земя на Юга“. Мисля за картинка на скромна къщичка с цветя отпред.

— Сякаш казваме: „Непретенциозна е, използването й е просто и за вас ще бъде лесно да отглеждате цветя в градините си“. Ще поработя върху идеята.

— Мога да разчитам на теб, нали, да провериш как стоят нещата с цените, печалбата и пазара?

— Аз съм твоят човек.

— Зная. Ще приключа с тези резници и също ще си тръгна рано, ако не изникне нещо друго. Искам да отскоча до магазините.

— Роз, вече наближава пет часът.

— Пет? Не е възможно да е пет. — Повдигна ръка, погледна часовника си и се намръщи. — По дяволите! Отново се увлякох. Знаеш ли какво — ще си взема почивка утре следобед. Ако не изляза, ела да ме измъкнеш.

— Няма проблем. Трябва да се връщам на мястото си. Ще се видим в къщата.

Когато най-сетне стигна до дома си, Роз видя проблясващи коледни светлини по ръба на покрива, трептящи венци на всички врати и запалени свещи на всички прозорци. От двете страни на входа имаше две борчета целите в бели лампички.

Веднага щом прекрачи прага, я завладя празничната атмосфера.

Целият парапет на стълбището бе увит с червени панделки и примигващи лампички, а до колоните грееха коледни звезди в червени саксии.

Сребърната купа на прабаба й бе лъсната до блясък и пълна с примамливи червени ябълки.

В приемната триметров смърч — несъмнено от нейната градина — закриваше предните прозорци. Над камината стояха подредени дървените фигурки на Дядо Коледа, които бе започнала да колекционира, докато бе бременна с Харпър, а от краищата на полицата висяха свежи клонки зеленина.

Двамата синове на Стела седяха на пода под елхата с кръстосани крака и я гледаха ококорено.

— Страхотно е, нали? — Хейли люлееше тъмнокосата Лили в скута си. — Върхът!

— Дейвид здравата се е потрудил.

— И ние помагахме!

Момчетата заподскачаха.

— След училище помогнахме за лампичките и всичко останало — каза Люк, по-малкият. — Скоро ще му помагаме, когато прави сладки, и ще се научим да ги украсяваме.

— И горе има елха. — Гевин извърна глава към смърча. — Не е голяма колкото тази, защото трябваше да я качим по стълбите. Помогнахме на Дейвид и за нея и ще я украсим сами. — Знаеше кой е шефът в къщата и я погледна, очаквайки потвърждение. — Той каза, че можем.

— Значи можете.

— Пече нещо в кухнята за почерпка по случай украсяването. — Стела застана до Роз, за да погледне елхата оттук. — Явно тази вечер ще празнуваме. Вече е казал на Лоугън и Харпър да дойдат до седем.

— Е, тогава трябва да се преоблека за купона. Но първо дай да гушна това бебе. — Взе Лили от скута на Хейли и потърка нос в нея. — За толкова голяма елха си струва всички да се издокараме. Какво мислиш за първата си коледна елха, момиченце?

— Вече се опита да допълзи до нея, когато я сложих на пода. Нямам търпение да видя какво ще направи, когато я види украсена.

— Ще побързам. — Роз целуна Лили и я подаде на майка й. — Все още е топло, но ще бъде хубаво да имаме огън в камината. Кажете на Дейвид да охлади шампанско. Идвам след малко.

„Отдавна в къщата не е имало деца по Коледа“, помисли си тя, докато се качваше по стълбите. Колкото и да изглеждаше невероятно, присъствието им караше и нея да се чувства като дете.

В празнично настроение Роз тръгна към магазините. В градинарския център щяха да се справят и без нея половин ден. Всъщност под ръководството на Стела биха се справили дори седмица. Ако имаше желание, би могла да си позволи първата си истинска почивка от… колко време насам? Три години, осъзна тя.

Но нямаше желание.

У дома се чувстваше най-щастлива, така че защо да си прави труда да опакова багаж и да понесе изнервящо пътуване само за да отиде на друго място?