Нора Робъртс - Червена лилия

Линия, наклон, извивки — всичко е идеално съчетано.

Екранът постепенно ставаше черен, докато ръцете му се плъзгаха по тялото й към местата на трепет и желание. Галеха копринената й рокля и голата й плът, а от сливащите се устни се изтръгваха тихи въздишки и стонове.

Вкусът на тази целувка бе неповторим. Толкова силен, че се разля из цялото й тяло, събуди и извиси всичко у нея.

И всяка следа от студ и умора изчезна, заличена от насладата да желае и да бъде желана.

Свещите затрептяха и угаснаха. Остана дим и сенки. Стаята се изпълни с ухание на цветя. Лилии, разбира се. Цветята, които й бе донесъл — яркочервени и страстни. Очите му — тъмнокафяви, безкрайно дълбоки, казваха всичко, което би искала да узнае: за него е прелестна и единствена.

Когато свалиха дрехите си, разкошната й рокля заблестя на пода като малко искрящо езеро до черния му смокинг.

Най-сетне допир на гола плът. Гладка и съвършена. Златист прах до млечна белота. Прокара ръце по раменете му, по гърба му и усети как изваяните му мускули се стегнаха от възбуда.

Жаждата, с която я докосваше, събуди у нея такова вълнение, че когато се озова притисната в прегръдката му, вече тръпнеше. Отпусна я върху леглото — огромно бяло легло с ефирни като вода чаршафи, и заедно потънаха в него.

Устните му проследиха шията й, обхванаха зърната на гърдите й и още повече разпалиха желанието й. Онази дълга, разтапяща тръпка, обхванала цялото й тяло, я накара да изрече името му като задъхан стон.

Свещи, светлина на огън, цветя. Не лилии, а рози. Неговите ръце бяха гладки — ръце на изтънчен, богат мъж. Изпъна тялото си под тях, надигна се и застена. Мъжете обичаха любовниците им да стенат. Прокара ръка по мускулите му. „Неустоим е“, помисли си тя, но реши да го подразни малко по-дълго. Съпругите бяха тези, които лежаха отпуснати и оставяха мъжете да правят каквото желаят, очаквайки по-скоро да свършат.

Затова те идваха при нея, затова имаха нужда от нея. Затова си плащаха.

Повдигна рамене от купчината възглавници и водопадът от златисторуси къдрици се разпиля по тях. Пищните й гърди щръкнаха, раздвижи ханша си, повали го по гръб и пропълзя с устни и език надолу по тялото му, за да му достави удоволствието, което никога не би могъл да получи от студената си благоразумна съпруга. Стоновете и въздишките му бяха наслада за нея. Ръцете му бяха заровени в косите й, усукваха ги и ги стискаха в шепи, докато го задоволяваше. Тялото му бе стегнато, но дори и да беше някой дебелак, би успяла да го накара да се почувства като бог. Толкова бе лесно.

Когато го възседна и сведе поглед към красивото му лице, долови ненаситността и отчаянието в очите му и се усмихна. Пое го в себе си бързо и страстно и си помисли, че нищо на света не може да й донесе по-голяма радост от мисълта, че един богат мъж е в нейната власт…

Хейли рязко се надигна от дивана, сякаш събудена от сън. Сърцето й препускаше, гърдите й бяха изтръпнали, сякаш някой ги бе докосвал. Устните й пареха. Обзета от паника, сграбчи косите си и едва не заплака от облекчение, когато се увери, че са нейните.

Някой се засмя и я накара да политне назад и да се удари в дивана. Осъзна, че смехът идваше от телевизора. Уплашено скръсти ръце. От черно-бялата драма с изтънчени герои…

Господи, какво се бе случило с нея?

„Не беше сън. Не е възможно да е било само сън“, помисли си тя.

Втурна се към вратата да нагледа Лили. Детето спеше, прегърнало плюшеното си кученце.

Заповяда си да се успокои и тръгна към стълбите. Но когато стигна до библиотеката, се поколеба. Мич седеше на масата и бързо движеше пръсти по клавишите на лаптопа си. Не искаше да го смущава, но трябваше да узнае, да бъде сигурна; изключено бе да чака до сутринта…

Прекрачи прага.

— Мич?

Той вдигна унесен поглед и примигна зад очилата си.

— А, здравей.

— Извинявай, работеше ли?

— Само няколко съобщения. Имаш ли нужда от нещо?

— Просто исках… — Не бе нито срамежлива, нито старомодна, но не бе сигурна дали няма да се почувства неловко, докато разказва за преживяването си на съпруга на работодателката си. — Роз заета ли е?

— Защо не й се обадиш и не я попиташ?

— Не бих я безпокоила, ако не трябваше. Би ли я помолил да слезе?

— Добре. — Мич посегна към телефона и натисна бутона за спалнята. — Случило ли се е нещо?

— Да, може би.

За да престане да крачи нервно, Хейли се загледа в снимките върху бюрото му.

За дълго се спря на портрет на мъж в официално облекло — строги черти, тъмни коси, хладен израз на очите.