Нора Робъртс - Червена лилия

— Все още не са отминали.

— А ти сещаш ли се как веднъж изповръщах червата си в канавката?

— Сладки спомени. — Дейвид се повдигна на пръсти, седна на плота и отпи от бирата на Харпър. — Трябва ли да се тревожа за теб?

— Не. Защо?

— Кога за последен път си чукал?

— За бога, Дейвид!

Харпър отпи голяма глътка бира.

— Преди време момичетата се редяха на опашка в три колони на пътеката пред вратата ти, а сега единственото ти развлечение е да хапваш замразени пици.

Това бе твърде близо до истината, за да го приеме спокойно.

— Взех си отпуск. Мисля, че съм се уморил от тях — каза той, свивайки рамене. — А и напоследък тук се случиха доста неща. Историята с Печалната невеста и особено откритието, че е била моя прапрабаба. Някой я е използвал и се е подиграл с нея. Била е изоставена и напъдена жестоко. Не искам повече да бъда нехаен с момичетата.

— Никога не си бил. — Вече по-сериозен, Дейвид скочи от плота. — Откога сме приятели? Почти от цяла вечност. Не помня някога да си проявявал нехайство към когото и да било. Ако става дума за секс, ти си единственият човек, когото познавам, дето поддържа приятелства с бивши любовници. Не си нехаен по отношение на хората, Харпър. Това, че Реджиналд е бил мръсник, не означава, че е писано и ти да бъдеш такъв.

— Да, зная. Нямам подобни натрапчиви мисли. Просто реших да я карам по-кротко. Да си почина известно време, докато реша какво искам на следващия етап.

— Имаш нужда от компания. Мога да остана да пийна бира с теб и да спретна нещо по-свястно за хапване.

— Обичам замразена пица — рече Харпър. После си помисли: „Готов е да го направи, да се откаже от плановете си само за да постъпи като добър приятел“. Той сложи ръка на рамото му и го побутна към входната врата. — Върви, мартинито те чака. Хапни, пийни, намери си гадже.

— Имаш номера на мобилния ми, ако промениш решението си.

— Благодаря. — Харпър отвори вратата и се подпря на касата. — Но докато се вихриш на „Бийл“, аз ще си седя тук на хладно и ще гледам как „Брейвс“ натриват носа на „Марийнс“.

— Жалко, приятел, наистина жалко.

— И ще пия бирата си по бельо, а това също не е за подценяване.

Изведнъж млъкна и се взря навън, забелязал Хейли и Лили да свиват по една от алеите в градината.

— Ето какво се казва красива гледка.

— Да, добре изглеждат.

Момиченцето бе с гащеризонче на розови и бели райета и с малка розова панделка в тъмните коси.

А Хейли бе обула къси сини панталони, изпод които дългите й боси крака просветваха между храстите. Беше нахлузила тясно бяло горнище и сложила извити слънчеви очила.

Когато Харпър повдигна бирата, за да накваси пресъхналото си гърло, Лили го забеляза. Издаде нещо средно между писък и радостен възглас, отскубна се от майка си и се втурна към малката къща толкова бързо, колкото можеха да тичат крачетата й.

— По-бавно, сладурче! — Дейвид я пресрещна, повдигна я и я залюля във въздуха. Тя докосна лицето му с ръчички, а после ги протегна към Харпър. — Както винаги, аз не съм никак интересен, щом ти си наблизо.

— Дай ми я. — Харпър я обгърна, докато риташе с крачета от радост и го гледаше със светнали очи. — Здравей, хубавице.

В отговор Лили отпусна глава на рамото му.

— Каква флиртаджийка е само! — отбеляза Хейли, когато стигна до тях. — Разхождаме се, говорим си по женски, а тя изведнъж забелязва двама красиви мъже и ме зарязва.

— Какво ще кажеш да я оставиш при Харпър, да се издокараш за купон и да дойдеш с мен в Мемфис? — въодушевено предложи Дейвид.

Хейли не очакваше подобна покана и млъкна смутено.

— Разбира се. — Харпър полагаше усилия да запази неутрален тон, докато гъделичкаше Лили. — Може да остане при мен. Донеси онова сгъваемо креватче и ще я сложа да спи, когато се умори.

— Много мило, благодаря ти, но имах уморителен ден и не ми се ходи в Мемфис.

— Заобиколен съм от мърморковци, Лили! — Дейвид се наведе и я целуна. — Тогава излитам сам. Най-добре е да тръгвам. Довиждане на всички.

— Нямам нищо против да я погледам, ако искаш да излезеш една вечер — отново се обади Харпър.

— Не. След малко ще я сложа в креватчето, аз също ще си легна. А ти защо не отидеш? — попита Хейли.

— Горещо е — прибягна той до най-лесното извинение.

— А държиш вратата отворена, за да влиза жега — скара му се тя. — Хайде, Лили.

Но когато понечи да вземе детето, то се вкопчи в Харпър. Звуците, които издаде, бяха отчетливо та-та.

Страните на Хейли поруменяха и тя се засмя притеснено: