Нора Робъртс - Сълзите на луната

— Бъди сигурен, че в бъдеще ще оставя и тези неща, и всичко останало на теб.

— Ако това обещание просъществува седмица, очаквам да видя прасета да прелитат над залива Ардмор. А ако пресметливият ти мозък се чуди какво имам предвид, нека те уведомя, че имах намерение да вляза във връзка с Магий и да му предложа някои мелодии и песни. Готвех се да го направя, когато се видя с него и след като го преценя.

Изгледа го подозрително.

— Смятал си да му покажеш музиката си?

— Да, най-вероятно щях да го сторя. Признавам, че в миналото десетки пъти съм се канил да я предложа, но в последния момент се отказвах. Когато си създал нещо, то ти е скъпо. Винаги те измъчва опасението, че другите няма да го харесат. Намирах за по-безопасно да не рискувам. По-малко ли ме уважаваш заради това, Брена?

— Не. Разбира се, не. Но ако не попиташ — сети се тя за думите на баща си, — отговорът винаги ще бъде не.

— Не оспорвам това, а само методите ти. А сега ми кажи — ако Магий бе заявил, че си му изпратила боклук и който го е написал, няма никакъв талант, щеше ли да ме уважаваш по-малко?

— Не, разбира се, слабоумнико. Щях да разбера, че Магий няма никакъв вкус.

— Е, щом изяснихме този въпрос, нека се върнем на думите ти, че си влюбена в мен.

— Няма нужда, защото вече не е така. Възвърнах си здравия разум.

— Много жалко. Налага се да ме изчакаш тук за минута. Искам да взема нещо от вътре.

— Няма да стоя тук. Прибирам се вкъщи.

— Така само ще ме принудиш да те последвам, Брена — провикна се той през рамо, тръгнал към къщурката. — А онова, което съм намислил, е най-добре да стане тук, насаме.

Помисли си дали да не прескочи портата, за да го ядоса, но се отказа — целият този хаос от емоции я беше изтощил. По-добре да го остави да свърши каквото си е наумил.

След малко той се появи, но не носеше нищо и тя свъси вежди.

— Луната е пълна — отбеляза Шон, докато се приближаваше. — Други сигурно знаят по-добре от нас кога е редно да се направи, но явно е било писано да стане на лунна светлина, и то тук.

Пъхна ръка в джоба си и я задържа.

— По едно време имах план да ти позволя да ме свалиш, да преодолееш съпротивата ми и накрая да ме убедиш колко е умно да се предам и да се оженя за теб.

Очите й се замъглиха от изумление.

— Моля?

— Нима наистина си въобразяваше, че ме дърпаш като кученце на каишка? Такъв ли мъж искаш да имаш в дома си, Брена О’Тул? Да върви безропотно край теб и да е само баща на децата ти?

— Някаква игра ли си играеш?

— Отчасти. Както и ти. Но играта вече свърши. Иска ми се всичко да стане както традицията повелява, Брена. — Взе ръката й и определено остана доволен, усещайки, че трепери. — Обичам те. Не знам кога започна — преди години или преди седмици. Но знам едно — сърцето ми ти принадлежи и не искам никоя друга. Искам само теб. Нека заедно да изградим живота си. Омъжи се за мен.

Нямаше сили да откъсне очи от лицето му. Целият свят бе съсредоточен там.

— Главата ме заболя — успя да промълви тя.

— Бог да те благослови. — Засмя се и целуна ръката й. — Как да не обичам такава жена?

Държеше ръката й здраво, докато изваждаше пръстена от джоба си.

Перлата блесна като луната — бяла и ясна — обрамчена в малко златно гнездо.

— Лунна сълза — обясни той. — Дадоха ми я, за да ти я връча. Знам, че по принцип не носиш пръстени.

— Аз… Те… Докато работя ми пречат.

— Затова взех и верижка. Да го носиш на врата.

Той е човек, който би се сетил за подобно нещо, мина й през ума. Такава малка, но трогателна подробност.

— В момента не работя.

Сложи го на пръста й и ръката й вече не трепереше в неговата.

— Подхожда ми, предполагам, както ти ми подхождаш. Но няма да ме разплачеш.

— Напротив. — Докосна с устни челото и слепоочията й. — Днес купих земя.

— Какво? — Бликналите сълзи й пречеха да вижда. — Какво? Земя ли? Купил си земя? Без да ми кажеш думичка, без да я видя?

— Ако не ти хареса, погреби ме там.

— Може и така да постъпя. Купил си земя — повтори тя, но сега гласът й прозвуча замечтано.

— За да построиш къща и двамата да я напълним с деца.

— По дяволите. Ето — разплака ме. — Прегърна го. — Чакай малко. На нищо не приличам. — С лице заровено в рамото му, тя продължи: — Мислех, че е само копнеж по теб, че така ще бъде и за двамата. Копнея по теб, но не е достатъчно, нито е всичко. Да, тук ми е мястото. Но все пак аз те свалих. Нищо няма да ме убеди в противното. — Дръпна се, колкото да отвърне на целувката му. — Бях измислила всичко, бях решила какво ще ти кажа тази вечер, а сега не си спомням как точно трябваше да стане. Само знам, че те обичам. Шон. Обичам те такъв, какъвто си. Нищо няма да променям.