Розмари Роджърс - Среднощна красавица

Кайла беше виждала майка си в компанията на само един мъж освен папа Пиърс. И той бе свързан със спомен за звуци и неясни впечатления, без ясни картини.

Този мъж ли е бил нейният баща? Тя потръпна. Невъзможно. Този мъж не би могъл да бъде неин баща. Не и човек, който си позволяваше да притиска така едно малко момиченце и да го кара да се чувства толкова неловко и противно. Само ако го беше погледнала в лицето — но тогава беше изплашена, смутена от кадифения му глас, този мъркащ звук, който дразнеше слуха. Споменът за него бе изтласкан дълбоко в съзнанието й, в глъбините на почти подсъзнателните й усещания, скрит там с всички останали детски страхове, като този от гръмотевичните бури.

Сега тя се намираше в Лондон, където херцогът на Улвъртън бе срещнал за пръв път Фостин Оберже — красиво младо момиче, търсещо укритие от ужасите на революцията в родната й Франция. Кайла умираше от желание да научи всички подробности за тази връзка още тогава, когато разплакана четеше за последвалото предателство. Херцогът се бе оженил за Фостин, пренебрегвайки несъгласието на родителите си — удостоверението за техния брак се намираше в тиковото ковчеже. То бе оцеляло през всичките тези години като доказателство, което трябва да бъде представено. А сега херцогът бе мъртъв.

Кайла пое дълбоко въздух, пълен със солен морски аромат и с тежките миризми на реката. „Аз съм наследница. Отхвърлена наследница, но все пак имам кръвно родство с една от най-старите фамилии в цяла Великобритания. И смятам да получа наследството си от тези, които го отнеха на майка ми.“

— Всъщност — Селест се обърна към нея, когато се бяха настанили удобно в един приятно полюшващ се красив файтон, с целия багаж качен на покрива му — моята Фостин е пазила доказателството за своя брак не само заради случилото се между тях, но и защото е искала един ден ти да получиш всичко, което ти се полага.

Кайла кимна, като триеше стъклото с опакото на ръката си, все още в ръкавица.

— Да, но тя не беше… порочна. Не ме е грижа какво казват хората.

Усети как в очите й напират горещи сълзи и гърлото й се стегна. Погледна Селест и видя, че тя се бори със същите чувства.

— Никак не бе красиво това, което се случи с моята Фостин, малката ми. Но как би могла да оцелее жена, оставена напълно сама, чиято репутация и целият й живот са съсипани не по нейна вина. Тя нямаше избор. Не я обвинявай, защото дълбоко в себе си тя остана милото чисто момиче, каквото винаги е била.

— Знам това — Кайла преглътна, за да преодолее внезапната дрезгавина, появила се в гласа й, от която думите звучаха приглушено и задавено. — Знам, че майка ми не е била такава, каквато са искали да я изкарат някои хора. Папа Пиърс ми каза, че е пристигнала в Индия изтощена като наранена, крехка пеперуда, все още под влияние на бурята, разразила се около нея. Ако не е бил папа Пиърс — тя пое въздух на пресекулки, — ако той не й беше помогнал, тя щеше да умре много по-рано. Никога няма да мога да му се отплатя за всичко, което направи за мама и за мен.

— Пиърс Ван Влийт е почтен човек, малката ми, един от малкото на този свят за съжаление. — Гласът на Селест доби металически нотки. — Не позволявай на други да ти казват какви права имаш. Имаш права. Улвъртън може да не са ти ги признали, но в името на всичко свято, ти един ден ще ги получиш. Това е твое рождено право. Толкова хора са загубили своите полагащи им се по наследство права, и то по вина на безотговорни…

Гласът на Селест заглъхна, както, когато заговореше за събитията, сполетели любимата й Франция. Толкова много убити, благородниците почти изцяло унищожени. Дори кралят и кралицата бяха убити по най-унизителен начин, Фостин бе говорила само веднъж за тези времена, и то по време на треска. Тя бърбореше несвързано и задъхано, изпълнена с ужас, който се предаде и на Кайла. После нейната дойка дойде и я отведе. Как ли са се чувствали бедните хора, както и самата Фостин, в действителност?

Лицето на Селест изглеждаше бледо на мъждивата светлина, идваща от прозорчето. Тънки бръчици се очертаваха в ъгълчетата на лешниковите й очи, а в лъскавата й коса сребрееха бели снопчета, които почти не личаха в стилната й прическа под елегантната шапка. Следи от преживените страдания все още личаха по лицето й, и то в моменти като този, когато светлината директно осветяваше прекрасното й лице. Тогава се виждаха отпечатъците от едно минало, твърде ужасно, за да се опише с думи.

Графиня Дю Боа едва бе избегнала тежката съдба, сполетяла граф Дю Боа на гилотината. Той я остави сама, млада вдовица, която трябваше да избяга в Англия, както много други френски аристократи, за да спаси живота си. Срещата на красивата Селест с един благородник я спаси от бедност и тя стана негова съпруга. Възрастният барон бе добър човек и тя му остана предана докрай, както Фостин бе посветила живота си на Пиърс.