Розмари Роджърс - Среднощна красавица

Маман се поколеба, загърна се плътно с робата си и каза тихо:

— Кайла.

— Кайла… Необичайно име, и все пак познато. Не съм ли го чувал преди? Всъщност няма значение. Отива й, тя е необикновено красива. Ела при мен, казах. Ето, седни на коленете ми и аз ще погаля красивите ти руси коси.

Кайла се дърпаше, но мъжът я дръпна към себе си, вдигна я и я постави на коленете си. Той се изви леко към нея и я притисна твърде силно към себе си. Това не й хареса. Миришеше на вино и разни други неща, които тя не знаеше какви са, но й бяха противни. Жълта коприна покриваше бедрата му, завързана при коленете с алени панделки и диамантени катарами. Тя не смееше да го погледне в лицето, затова фокусира поглед върху проблясващите катарами.

— Красиво дете… Толкова русо момиченце, с розови бузи. Перфектно. — Той я притискаше твърде силно, ръцете му мачкаха нощничката й около талията, пръстите му бяха дебели, бели и меки и милваха откритите й от дръпнатата дреха колене. Тя се сви и вдигна тревожен поглед към майка си.

Лицето на майка й беше бледо. Пръстите й здраво притискаха робата към тялото й.

— Милорд, тя все още не е навършила четири години. Моля ви.

— Прекрасно дете. Толкова малко и невинно. Недокоснато от живота — гласът му звучеше дрезгаво и се бе появила някаква странна нотка, която явно не хареса на майка й, защото тя бурно реагира.

— Веднага я пуснете, милорд. Не ви позволявам. — Маман пристъпи напред и я изтръгна от ръцете на мъжа, като я прегърна здраво. Кайла успя да зърне за момент бледото му лице на черни петна, с гъсти надвиснали вежди над полупритворените воднисти очи.

— Няма да позволиш това? — Гласът на мъжа прозвуча тихо и заплашително. — Вие, мадам, сте в положение, което не ви позволява да ми казвате какво да правя.

Кайла обгърна с ръце майка си и вдиша сладкия аромат на парфюм, който измести тежкия дъх на кисело вино. Тя притисна устни към ухото й.

— Маман, той не ми харесва. Занеси ме в леглото. Мари я няма, а в стаята ми е тъмно.

— Шшт, скъпа моя. Ще се погрижа за всичко. Успокой се и иди да ме почакаш в хола. Бъди послушно момиченце.

— Да, маман. — Тя не протестира, когато майка й я остави на пода, но отиде в коридора и остана зад вратата. Гореше само една свещ, и тя бе толкова високо на стената, че под нея цареше сумрак и трептяха безформени сенки. Кайла стоеше почти прилепена до вратата. Маман ще дойде при нея след минутка.

В будоара си маман говореше тихо, но някои от думите произнасяше достатъчно високо, за да се чуят и тук.

— Не! Тя е дете… да се използва като…

— Но толкова красиво дете… платя добре… ти си глупачка… не виждаш възможностите… — чуваше се смях, не приятен и весел, а дрезгав и жесток, подъл.

Кайла затвори очи и запуши ушите си. Представи си градината, пълна с цветя, дърветата хвърляха сенки, а патиците крякаха високо към нея, когато им хвърляше корички хляб.

След миг мъжът се появи в коридора. Беше ядосан. Лицето му бе зачервено, а гласът му кънтеше.

— Правиш грешка, мила моя. В Лондон няма да се отнасят така добре с вас след тази вечер, уверявам те. Може би ще размислиш над предложението ми. В края на краищата, какво друго ти остава? Да не мислиш, че винаги ще имаш тази нежна кожа и свежо лице? Когато красотата ти повехне, ще загубиш и парите, и обожателите си. Запомни това.

— Напуснете веднага… каквото и да кажете, няма да промени решението ми.

— О, не съм съгласен — в гласа му се прокрадна мека нотка, като на мъркащ котарак, сит и самодоволен. — Ще промениш решението си. Нямаш избор, скъпа. Ще се погрижа за това.

— Вън!

Кайла никога не бе чувала майка си да крещи с такъв тънък, пронизващ и уплашен глас. Това я накара да се разхлипа отново. Маман веднага застана пред нея, закри я с тялото си и каза вече по-спокойно.

— Напуснете, милорд. Ще направя всичко необходимо, за да защитя детето си от хора като вас.

— По-добре се погрижете да не стане като вас, мадам. Но това е невъзможно за съжаление. Тя ще бъде това, което вие сте сега, друг път за нея няма.

— Грешите. — Майка й ожесточено я грабна и силно я притисна, като почти я задуши. — Един ден моята дъщеря ще получи, каквото й се полага по право.

— Без съмнение, мадам. — Той сякаш се забавляваше. — Но вие трябва да свикнете с мисълта за това още отсега.

— Махайте се, казах ви! Напуснете дома ми!

— Домът е ваш, докато сте в състояние да плащате сметките. Без моите пари едва ли ще е за дълго. Не ще позволя да ме напуснете, преди аз да пожелая да се освободя от вас. Няма да стане. — Смехът му бе неприятен. — Ще дойда отново утре, бъдете сигурна. И ние тримата ще прекараме чудесно, нали?