Розмари Роджърс - Джини

От тук насетне Джини се превърна в ледена, недосегаема статуя. С никого не жалеше да разговаря. Съпроводиха я до добре познатата й каюта в „Зеленооката лейди“ и само щом вратата се захлопна след нея, тя се хвърли на леглото и зарови лице във възглавниците.

Искаше да прецени ситуацията, но не бе способна на никакви свързани мисли. Затвори очи, но не можа да изтрие същите ужасяващи картини, сякаш отпечатани върху клепачите й, така че подскочи с вик и прехапа подутите си устни.

Усещаше познатото полюшване на кораба. Къде я отнасяше… и защо? О, Боже! Защо?

Някой се опита да отвори вратата, но тя не се обади. Най-сетне стъпките се отдалечиха. Остана още известно време легнала напреки на леглото, опитвайки да се отпусне и успокои нервите си. Щеше да откаже да слезе на брега! На вратата отново се почука.

— Джини! Джини! Не разбираш ли, че трябва да поговорим? Сенаторът. Нейният „баща“. Отговори само защото се безпокоеше, че той ще нареди да разбият вратата.

— Не желая да говоря с никого! Искам най-сетне да бъда оставена на мира!

Приглушени гласове зад вратата, след което отново се възцари тишина.

За колко време? Тя извади едно прахче от чантичката си, разсипвайки по пода бижутата, които бе взела по нареждане на Стив. В една гарафа намери вода, която поразхлади пресъхналото й гърло. Сега навярно щеше да успее да заспи. Най-сетне, когато действието на прахчето започна да се усеща, наистина дойде спасителният сън. Тя съвсем неочаквано потъна в него, сякаш пропадна в дълбока пропаст.

Да се завърне в действителността бе много по-болезнено, отколкото да понася кошмарните видения, преследвали я в черния хаос на наркотичния й сън.

Бе готова… почти готова… отново да спори със Стив. Но първите му думи, когато отвори очи и го видя да стои пред нея, я обезоръжиха.

— Отново си взела от онези проклети прахчета, вярно ли е?

Джини се извъртя настрани. Беше съвсем будна, а очите й искряха от гняв.

— Да, взех! Какво очакваше? Как изобщо влезе тук?

— Имам ключ. — Гласът му бе сух и стана още по-остър, когато мъжът добави: — Няма да има повече никакви прахчета. Ще трябва да се научиш да ходиш без патерици.

— Патерици? Какво имаш предвид?

Той бе избръснал брадата си. През едната половина на лицето му минаваше синкав белег от сабя. Стив гледаше надолу към нея, а очите му бяха в сянка.

— Повече никакви прахчета и никакви сиропи, с които да се приспиваш. От днес нататък няма да имаш нужда от тях. Ще се оправяш сама.

Джини трепереше, но се насили да отмъсти и рече с най-презрителния тон, на който бе способна:

— Звучи така, сякаш ме заплашваш! Какво смяташ да правиш? Да ме държиш тук като пленница?

— В момента плаваме в посока Монтерей. Още не си била в ранчото, нали? Баща ти и аз решихме, че най-добре за теб би било да прекараш там няколко седмици, за да свикнат приятелите ти в Сан Франциско с мисълта, че неотдавна си овдовяла.

— А после? — гласът на Джини не бе нещо повече от шепот. Надяваше се, че Стив няма да забележи колко силно стиска облегалката на кушетката.

— А после ще се оженим. В църква, с благословията на баща ти. А на приема по случай венчавката ни ще присъства половин Сан Франциско. Отначало очевидно ще те одумват за това колко скоро си се омъжила повторно. Ще се говори, че отдавна си била моя любовница, но това е по-добре, отколкото да бъдеш наричана двуженка, не е ли така, сладка моя? А с времето ще престанат да те одумват и ще те приемат. Дадох дума на приятеля ти, граф Черников, че след година ще можеш да отпътуваш за Русия. Ако тогава все още искаш да заминеш или да направиш пътешествие до Европа, ще си свободна да го сториш. Ако пожелаеш, ще получиш и развод.

— Не мога… ох, не мога да повярвам! Всички сте полудели, Стив. Няма повече да позволя да бъда тиранизирана и принуждавана да правя нещо, което не желая! Отказвам!

В крайна сметка всичко, което казваше, всичките й протести, съпротивата й срещу произвола му и омразата, която бълваше в лицето на мъжа, останаха безрезултатни.

След първия порой от сълзи и ругатни, които после преминаха в горещи молби, отделните моменти сякаш се сляха в едно, като дъждовни капки, шибащи тъмен прозорец.

© 1975 Розмари Роджърс

Rosemary Rogers

Dark Fires, 1975

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2010

Редакция: maskara, 2010

Издание:

Розмари Роджърс. Джини

ИК „Ирис“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15557]