Розмари Роджърс - Джини

За нейна той я прегърна през кръста. Тя се насили да не се противи и се облегна на Иван, който я държеше на съвсем малко разстояние пред себе си.

— Виждате ли, идва. Тя направи своя избор. И ако хората ви започнат безогледно да стрелят… нима предпочитате да я видите мъртва, вместо да отстъпите пред собствените й чувства?

Ръката на шерифа замръзна върху дръжката на револвера му. Занемяла и несмееща да помръдне, Джини видя как сенаторът понечи да каже нещо, но с мъка се въздържа. Само Стив и принц Сарканов останаха спокойни.

— Както току-що казахте, Сарканов, безизходно положение. Но ако ние, както ни обяснихте, сме с вързани ръце, то тогава в същото положение сте и вие. Корабът ви няма да отплава никъде. Какво да чакаме тогава?

— Защо не се върнете? Бъдете разумни. Виржини току-що ви каза какво е нейното желание. А в играта има едно основно правило: да знаеш кога да спреш. Не мислите ли, че човек трябва да се научи да познава кога е отишъл прекалено далеч?

Стив сви рамене. Усмивката му не бе нищо повече от леко повдигане ъгълчето на устните.

— Човек трябва да се научи и кога да блъфира. Вашите карти срещу моите, Сарканов, Или имате още някой коз в ръкава?

Джини усети как мускулите на Иван се напрягат, докато здраво притискаше тялото й към своето. Дъхът й секна. Учуди се на внезапната си слабост, защото осъзна, че би искала да предупреди Стив, преди да е попаднал в клопката.

— Мисля, че има един достоен изход от положението, което, и двамата трябва да признаем, е доста заплетено — мило рече Иван Сарканов. — Може би едно джентълменско споразумение? Не съм добре запознат с американските нрави и обичаи, но в Европа би имало само един-единствен изход от тази ситуация.

— Иван… какво говориш? — гласът на граф Черников бе дрезгав. Сините очи на Стив Морган искряха върху тъмното му, наполовина скрито от брадата лице.

— Хайде, разкрийте ми вашето джентълменско решение — подкани го Стив, а Джини имаше странното чувство, че той от самото начало много добре знаеше какво ще излезе от това.

Дори сега по лицето му не трепваше нито едно мускулче… Боже мой, защо непрекъснато трябваше да го гледа и защо внезапно бе започнало да й се повдига?

— Със сигурност може да има само едно решение — с изненадан, но надменен тон. — Имаме една жена, желана от двама мъже… трябва ли да ви напомням, че все още гледам на Виржини като на своя съпруга? За нея и за доброто й име, мисля, най-добре би било, ако й остане само един съпруг. Тогава няма да има никакви проблеми повече, не съм ли прав?

Стив се засмя и от смехът му, нарушил възцарилата се на палубата тишина, по гърбът на Джини полазиха мравки.

— Ех, защо ли не се сетих за това по-рано? — очите му блестяха срещу Джини и тя неволно пребледня. — Каква би предпочела да бъдеш, сладка моя, вдовица или омъжена жена? А може би по-добре да не ти задавам подобни въпроси?

Гласът му я подиграваше с привичната си хаплива, саркастична нотка. Не биваше да го допусне!

— Може би не съм била достатъчно ясна? Ох, за Бога… направи всичко, което се очакваше от теб и задоволи проклетата си гордост, защо просто не си отидеш и не ме оставиш на мира? Защо не си вървите всички? Не желая да се устройват никакви дуели заради мен… отказвам да напусна този кораб!

Безсмислено бе. Още докато говореше, хвърляйки думите срещу него като ножове, знаеше, че е безполезно. Добре познаваше настроенията на Стив, избухливия му, безразсъден темперамент, който му позволяваше да се смее миг преди да се хвърли в смъртна опасност. Но в този случай… ох, защо трябваше постоянно да я гледа, сякаш четеше мислите й, докато трапчинките край устните му се вдлъбваха, при което той я даряваше със саркастична усмивка? Едната от черните му вежди леко трепна, сякаш за да я предупреди…

— Виждате, дамата повтори, че решението й е окончателно. — Коприненият глас на Иван Сарканов сложи край на мълчанието. — Допускам, че ще ме призове за свой защитник?

— А аз допускам, че ще изберете оръжието, или не? — гласът на Стив бе сух.

— Не бих искал да бъда несправедлив… защо Виржини не избере вместо нас?

Внезапно някакъв слънчев лъч попадна върху лицето на Джини и я заслепи, при което тя примижа. Чу собствения си призрачен глас, прозвучал високо и ясно:

— Защо не саби? Отдавна искам да наблюдавам дуел със саби.

Някой звучно въздъхна. Граф Черников се покашля, възнамеряваше искаше да каже нещо, а думите бяха заседнали в гърлото му.