Розмари Роджърс - Джини

Сенаторът натъпка бележката в джоба си, показвайки, че е господар на положението. Той оживено рече:

— Трябва да си полегнеш. Тили ще ти е подръка. Остави всичко на мен.

— Но… но какво мислиш да правиш? След всичко, което се случи?

— Както вече ти казах, скъпа, вързани са моите ръце! И тъй като Джини е омъжена жена, въпросът къде се намира сега, засяга най-вече съпруга й. Мисля, че най-важната ми задача сега е да го информирам.

Соня бе легнала на една кушетка, притискайки към лицето си кърпа, напоена с одеколон. Сега повдигна глава и широко отвори порцеланово сините си очи.

— О, не, Уилям! Нали няма… не можеш да поканиш онзи човек в дома ни!

— Онзи човек — повтори сенаторът — случайно е мой съдружник в различни предприятия. А не Сам Мърдок, който, както изглежда, действа като подставено лице. Той има основния пакет акции в не едно и две предприятия. Да си го кажем направо, любов моя, нямам друг избор, освен да приема новооткрития си зет — милионер, а ако ли не — някои много неприятни последици! Що се отнася до другия, трябва да се радваме, че се оказа достатъчно умен да разбере, че игричката му се е провалила и да изчезне. Боже мой! — Соня неволно потрепери от възклицанието на съпруга си. — Още не мога да повярвам това, което научих днес следобед! Ако не го бях узнал лично от Сам Мърдок и ако не се бе появил Ралстън, за да потвърди историята… А освен всичко останало, изглежда това е последната сламка, за която можем да се заловим. Трябва да си щастлива, че си жена и можеш да си позволиш истерични пристъпи.

След тези цинични думи сенаторът бе излязъл от стаята. Трескавото пулсиране на една вена върху челото му го издаваше въпреки умишлено спокойния глас. След захлопването на вратата Соня избухна в сълзи.

За Джини със сълзите бе свършено. Това бе една от клетвите, които си бе дала, облегната на перилата на руската шхуна, поемаща по пътя си на север покрай брега.

— Сега сте в безопасност, дете мое — бе казал старият граф, когато оставиха зад себе си Голдън Гейт. Следобедът неусетно бе угаснал и вечерта ставаше все по-тъмна, отначало синя, а след това виолетова — небето и водата се сливаха, а над тях звездите висяха като малки, безкрайно далечни свещички.

Джини обви тежкия, украсен с ресни шал по-плътно около раменете и главата си. Солената пяна шибаше лицето й и раничките от счупеното огледало започнаха да щипят, сякаш в кожата й се забиваха хиляди игли. Не им обръщаше внимание. Не бе обърнала внимание и на графа, който неодобрително цъкайки с език, ги бе намазал със спирт, твърдейки, че нямало място за безпокойство. Болката й напомняше, че все още е жива.

— В безопасност — повтаряше Джини отново и отново, питайки се защо тази мисъл не й носеше облекчение и не я избавяше от усещането за празнота. Да, чувстваше се празна като счупената порцеланова фигурка, за която бе плакала като дете. Напълно безчувствена, тази вечер имаше усещането, че е само една чуплива черупка.

Не се обърна дори когато забеляза, че някой се приближава към нея. Знаеше, че е Иван. Възможно ли бе някога до такава степен да я е плашел и ужасявал? Единственото общо помежду им сега бе, че и двамата бяха губещи.

Дали не бе прочел мислите й?

Чу го да въздиша и да мърмори почти безстрастно:

— Значи играта свърши. Сега започваме нова, но този път…

— Започваме? — рязко го прекъсна Джини. — Не кипя от спортна страст, а и ми дойде до гуша от игри.

— Ти беше залогът, скъпа. Аз спечелих… спомняш ли си? Императорската дъщеря.

— Но стана лаком и се целеше прекалено високо, не е ли вярно, Иван? Това е проблемът на повечето играчи. Не разбират, че не могат вечно да печелят.

— Може би в играта, за която говоря, има и друг участник, който го е забелязал? А що се отнася до мен, аз не се предавам като останалите. Кой знае, може да ми се удаде да си възвърна поне част от изгубеното.

Джини, която вече съжаляваше, че се е впуснала в този разговор, направи нетърпеливо движение с рамене.

— Защо трябва да ме интересува това? Избягвам да гледам назад към миналото.

— А в бъдещето? И то ли не те интересува? Помисли за това, принцесо. То е пред теб, златно и блестящо. Най-сетне постигна това, което бе на косъм да изпуснеш. Не ми ли дължиш поне малко благодарност? Надявам се, вече не ми се сърдиш? — Джини видя с ъгълчетата на очите си проблясването на белите му зъби, когато се засмя. Тя не отговори и мъжът продължи, свивайки рамене: — Ела! Донякъде бях честен с теб. Искам и сега да съм честен, понеже ми изглеждаш укрепнала и с бистър ум. Не бива да ме съдиш, че понякога съм те… тиранизирал. Ти го желаеше, нали, любов моя? Признай. Винаги, когато те вземах в обятията си, сякаш държах парче лед, а останалото време прекарваше като насън. Ожених се за дива, земна циганка, а трябваше да установя, че си се превърнала в безтелесно, витаещо във въздуха същество. Искаше да бъда жесток, нали? Молеше да те подчиня трепереща и изплашена! За да бъдем честни, трябва да ти призная, че ако се бе стигнало дотам, щеше да ми достави огромно удоволствие да те пошляпвам.