Джани Родари - Приключенията на Лукчо

— Аз ли? Аз съм много малък, уверявам ви. Бих могъл да се провра и през къртича дупка.

— Може би, може би, момко. Но ако искате да ми направите удоволствие, не наричайте дупки моите тунели; Впрочем аз бих могла да ви придружа донякъде.

— Бих могъл да се вмъкна в тунела, по който дойдохте — предложи Лукчо. — Но ще ви моля да ме водите, защото ме е страх да не се загубя. Чувал съм, че вашите тунели са твърде преплетени.

— Не. слушайте — отговори Къртицата, — много ми е скучно да вървя по един и същ път. Знаете ли какво предлагам? Ще изкопаем нов тунел.

— В коя посока? — запита веднага Лукчо.

— В която и да е — отговори Къртицата, — стига да стигнем до някое тъмно място, а не в някоя ужасна светла пещера като тази.

Лукчо помисли веднага за затвора, в който се намираха Тиквичка, Гроздан и другите. Те щяха да останат много изненадани да го видят да пристига изпод земята.

— Мисля, че ще бъде добре да копаем надясно — предложи той на Къртицата.

— Надясно или наляво, все ми е едно. Нека бъде надясно. Щом вие предпочитате.

И без да му мисли много, Къртицата тикна муцуната си в стената и започна да рови така ожесточено, че почти затрупа Лукчо с пръст. Той започна да кашля и кашля в продължение на четвърт час. След като престана да кашля и да киха, чу гласа на Къртицата, която го викаше:

— Е, хайде, ще дойдете ли с мен?

Лукчо се провря във входа на тунела, който беше достатъчно широк, за да може той да пълзи в него. Междувременно Къртицата, която продължаваше да рови, беше изминала със светкавична бързина вече няколко метра.

— Идвам, идвам, госпожо Къртице — извика той, като плюеше пръстта, която Къртицата хвърляше в устата му, но преди да продължи, се спря и запуши входа на тунела:

— Когато открият бягството ми, няма да узнаят накъде съм се измъкнал.

— Как сте? — запита Къртицата, продължавайки да копае.

— Отлично, благодаря — отговори Лукчо, — тук е съвсем тъмно.

— Нали ви казах, че веднага ще се почувствувате по-добре. Може би искате да поспрем за малко? Аз лично бих предпочела да не спирам, защото бързам, но може би вие не сте свикнали да тичате из тунелите.

— Да вървим — каза Лукчо, като си мислеше, че ако продължават да се движат със същата бързина, щяха да стигнат скоро до затвора.

— Добре. — Къртицата се понесе с пълна скорост и копаейки, вдигаше шум като компресор. Лукчо едва смогваше да я догонва.

Петнадесет минути след бягството на Лукчо и на Къртицата вратата на Тайната дупка се отвори. Домат влезе с тържествуващ вид.

С какво нетърпение бе чакал той тоя миг! Когато отиваше към затвора, му се стори, че е по-лек най-малко с двадесетина кила.

— Лукчо е в ръцете ми — говореше си той, като се пъчеше гордо. — Ще го накарам да си признае всичко от начало до край и после ще го обеся. След това ще освободя майстор Гроздан и другите глупаци. Няма за какво да се страхувам от тях. Ето вратата на Тайната дупка. Ха, ха, колко се радвам, само като си помисля за оня сополанко, който навярно се разкъсва сега от плач. Бас държа, че ще се хвърли в краката ми и ще проси милост. Обзалагам се, че ще лъсне обущата ми с езика си. Аз ще му позволя това, за да го накарам да се надява на спасение. А после, после ще му съобщя моето решение: смърт чрез обесване!

Но когато отвори вратата и запали джобното си фенерче, от затворника нямаше и помен. Килията беше празна, съвсем празна.

Домат не вярваше на очите си. Пазачите, които стояха около него, го видяха да става отначало оранжев, после зелен, син и най-сетне морав.

— Къде ли се е заврял? Лукчо, къде си се скрил? — въпросът беше излишен и глупав: та къде би могъл да се скрие Лукчо.

Домат погледна под нара, погледна в стомната, огледа тавана, пода и стените педя по педя — нищо! Затворникът беше изчезнал, беше се просто изпарил.

— Кой му помогна да избяга? — изкрещя със страшен глас Домат, като се обърна към пазачите.

Началникът на пазачите каза:

— Господин Домат, ключовете от килията бяха у вас. Домат се почеса по главата. Това беше вярно.

За да открие тайната, той седна сред килията, като мислеше:

„Най-напред ще седна. Когато човек седи, мисли по-добре, отколкото когато стои прав.“

Но и сядането не му помогна.

В тоя момент отнейде се появи течение и вратата се хлопна зад гърба му.

— Отворете, негодници! — извика Домат към пазачите, които бяха останали отвън.

— Не можем, ваше превъзходителство, ключалката щракна.

Домат се опита да отвори с ключа. Но ключалката беше направена така, че можеше да се отвори само отвън.