Джани Родари - Приключенията на Лукчо

Но тяхната радост трая малко. Един Плъх-разузнавач, като видя светлината в килията, надзърна да види какво става и веднага отиде да доложи на командира си.

— Господин генерал — каза радостно той, — котките са се оттеглили, а затворниците имат нова свещ.

Безопашко преглътна половин литър слюнка и облиза мустаците си, по които се бяха полепили останки от първата свещ.

— Тръбачи, свирете сбор! — заповяда той веднага. Когато войската се построи, Плъха-командир им държа една войнствена реч:

— Мои храбри войници, отечеството е в опасност! Затова се пригответе за бой. Искам да ми донесете новата свещ. Естествено, свещта ще изям аз с помощта на моите началници, но преди да започна да ям, ще ви позволя да я оближете на смени.

Плъховете закрещяха от въодушевление, нарамиха оръжията си и тръгнаха отново в атака.

Обаче този път майстор Гроздан се показа предвидлив и прикрепи свещта високо в една кухина на стената между две тухли. Плъховете скачаха напразно: не можеха да достигнат свещта. Най-хитрите се задоволиха да си отхапят от цигулката на Круша, но после се оттеглиха, защото Плъха-генерал, ядосан поради неуспешната атака, ги заплаши с разстрел.

И той изпълни заплахата си. Строи всичките си войници в една редица и на всеки десет души разстреля по един.

Същата вечер в парка на замъка имаше военен съвет. Лукчо, Ягодка и Репичка се срещнаха зад един храст, за да разискват върху положението. Разискваха така разгорещено, че не усетиха кучето Баф, което ги откри и се нахвърли бясно върху тях. Баф даже не удостои с поглед двете момиченца, а седна направо на гърдите на Лукчо и започна да лае, докато Домат не дойде да арестува нашия приятел.

Можете да си представите радостта на управителя.

— За да ти докажа особеното си благоволение — възкликна той, — ще отделя специално за теб Тайната дупка. Затворът не е достоен за теб.

— Правете, каквото искате — отговори Лукчо, без да се смути. И какво можеше да отговори? Или вие смятате, че трябваше да заплаче за това, че са го хванали?

Лукчо се събуди посред нощ, защото му се стори, че някой чука на вратата. Но тази мисъл му се видя толкова глупава, че той започна да се смее на себе си.

— Но все пак чух нещо — си каза Лукчо.

Докато мислеше какво може да го е събудило, шумът се повтори. Шумът беше постоянен и глух, като че ли наблизо някой удряше с търнокоп.

— Някой копае тунел — заключи Лукчо, след като опря ухо в стената на килията, откъдето идваше шумът.

В този миг част от мазилката на стената се откърти, после падна една тухла и след това нещо или някой скочи на пода на килията.

— По дяволите, къде съм? — запита един носов глас.

— В Тайната дупка — отговори Лукчо. — В най-мрачната килия на замъка. Затова ви моля да ме извините, загдето не мога да ви видя и поздравя както трябва.

— А вие кой сте? Моля да бъда извинена, но аз, знаете ли, съм навикнала на тъмнина, а това място е твърде светло за мен. На светло не виждам.

— Ясно. Вие сте навярно Къртицата.

— Точно така — отговори Къртицата. — Отдавна имах намерение да копая в тази посока, но все не ми оставаше време. Знаете ли, трябва да наглеждам и поддържам в изправност десетки километри тунели. Все отнякъде се просмуква вода, от нея хванах и хрема, а и проклетите червеи си нямат работа и не уважават труда на хората. Затова отлагах от седмица на седмица. Но тази сутрин си казах: „Госпожо Къртице, ако сте умна и искате наистина да опознаете света, започнете да копаете в нова посока. Така тръгнах и...“

Лукчо прекъсна непрестанното й бъбрене, за да се представи:

— Казвам се Лукчо и съм затворен тука от дон Домат.

— О, няма защо да се представяте — каза Къртицата, — познах ви по миризмата. Но искрено ви съжалявам. Сигурно е истинско мъчение човек да стои денем и нощем на такова светло място.

— А пък аз мисля, че е доста тъмно.

— Не се шегувайте с нещастието си. Искрено ви съжалявам. Ех, светът е много лош. Според мен, щом искат да затворят някого, поне да го сложат на тъмно, за да си починат очите му.

Лукчо разбра, че няма смисъл да спори за светлината и тъмнината с Къртицата. Тя беше свикнала със своите тъмни тунели и сигурно нейното мнение по въпроса се различаваше много от неговото.

— Признавам, че светлината ме дразни — въздъхна той.

— Видяхте ли? Нали ви казах? — Къртицата беше просто трогната.

— Ако вие не бяхте толкова голям ... — продължи тя.