Джани Родари - Приключенията на Лукчо

На Домат му идеше да се пръсне от яд.

Той пожълтя, почервеня, посиня, позеленя и заплаши пазачите, че ще ги разстреля на място, ако, докато преброи до сто, не отворят вратата.

Накрая, като не можаха да отворят вратата по друг начин; разбиха ключалката с динамит. От експлозията Домат се търкулна презглава и бе затрупан с пръст. Пазачите копаха дълго и накрая го извадиха, както се вадят картофи. Изнесоха го навън и прегледаха внимателно да не би да си е счупил нещо.

Счупил си беше носа. Сложиха му лепенка и той се затича към дома си. Срам го беше да се покаже пред хората с лепенката на носа.

Лукчо и Къртицата бяха вече доста далеч, но чуха шума от експлозията.

— Какво ли е пък това? — запита момчето.

— О, не се безпокойте — го успокои Къртицата. — Сигурно има маневри, Владетелят принц Лимон се смята за голям военачалник и не може да живее без война или поне без маневри.

Докато копаеше усърдно, Къртицата не пропускаше случай да похвали мрака и да каже колко много мрази светлината.

— Спомням си — разказваше Къртицата, — че веднъж трябваше да погледна една свещ. Уверявам ви, че избягах презглава, не можах просто да издържа.

— Да, разбира се — кимаше одобрително Лукчо, — някои свещи светят много силно.

— Какво говорите — продължи Къртицата, — тази свещ не беше запалена. Тежко и горко ми, ако пък гореше!

Лукчо се запита как ли една изгасена свещ може да дразни зрението, но в тоя момент Къртицата се спря.

— Чувам гласове — каза тя.

Лукчо наостри уши: чуваше някакъв далечен шум, но не можеше да различи никакви гласове.

— Чувате ли? — продължи Къртицата. — Където приказват, има хора, а където има хора, има и светлина. По-добре ще е да хванем някоя друга посока.

Лукчо наостри отново уши. Този път можа да познае гласа на майстор Гроздан. Не можеше да разбере какво говори, но беше невъзможно да е сбъркал, защото познаваше много добре гласа на обущаря. Искаше му се да викне, да се обади, че е той, но после си помисли:

„Засега е по-добре Къртицата да не знае, че това са мои познати. Трябва да помисля как да я убедя да продължи да копае в посока на затвора. Иначе всичките ми планове ще отидат по дяволите.“

— Госпожо Къртице — каза той, — чух да говорят за една много тъмна пещера, която, според моите пресмятания, трябва да е някъде наблизо.

— По-тъмна ли е от този тунел? — запита недоверчиво Къртицата.

— Много, много по-тъмна! — излъга Лукчо. — Мисля, че гласовете, които чувам, са на хора, които са дошли в пещерата, за да лекуват очите си.

— Хм ... — измънка Къртицата. — Цялата тая работа не ми харесва. Но щом вие държите да посетите тази пещера, приемам. Разбира се, на ваша отговорност.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен — замоли се Лукчо. — Нали живеем, за да се учим?

— Съгласна съм — заключи Къртицата, — но ако повредите очите си, толкова по-зле за вас.

След няколко минути те стигнаха съвсем близо до гласовете.

Лукчо чу дори Тиквичка, който се вайкаше:

— За всичко съм виновен аз, за всичко съм виновен аз... Поне да можеше да дойде Лукчо.

— Дали не греша, или наистина чувам вашето име? — каза Къртицата.

— Ах, моето име ли? — запита с престорено учудване Лукчо. — Не чух нищо.

В този миг се чу гласът на майстор Гроздан.

— Лукчо обеща, че ще дойде да ни освободи, и ще дойде. Аз не се съмнявам в това.

Къртицата се обади:

— Чухте ли? Говорят за вас. Не ми разправяйте, че не сте чули. Я по-добре ми кажете с какви намерения ме докарахте чак дотука?

— Госпожо Къртице — призна Лукчо, — може би трябваше да ви кажа веднага истината. Но сега ще ви кажа всичко. Гласовете, които чуваме, идват от затвора на замъка на графините Череша. В затвора се намират мои приятели. Аз съм обещал да ги освободя.

— И помислихте, че с моя помощ...

— Точно така, госпожо Къртице, вие бяхте толкова добра да изкопаете тунела. Бихте ли искали да изкопаете един друг тунел, за да могат да избягат моите приятели?

Къртицата помисли малко и каза:

— Добре, приятелю. За мен всички посоки са добри. Ще изкопая един тунел за вашите приятели.

Лукчо би я целунал, но муцуната й беше така зацапана с пръст, че не можеше да се разбере къде й е устата.

— Благодаря ви от сърце, госпожо Къртице. Ще ви бъда признателен до края на живота си.

— А сега — извика развълнувана Къртицата — да не губим време в приказки, а да отидем при вашите приятели!

Тя започна да копае отново и за няколко секунди проби стената, която ги отделяше от килията. Но за нещастие тъкмо когато Къртицата надзърташе в килията, майстор Гроздан драсна клечка кибрит, за да види колко е часът.