Джани Родари: Джелсомино в Страната на лъжците

— Не, в никакъв случай не искам реч по хранителни въпроси. На някой може да му хрумне, че е гладен, и ще ме слуша с нежелание.

— „Реч за откриването на дървеното конче“ — прочел друго заглавие секретарят.

— Това може и да влезе в работа. Всички знаят, че люлеещото се дървено конче съм го измислил аз. Преди да стана крал, дървените кончета не се люлееха.

— Ваше Величество, имам реч и за цвета на косите.

— Чудесно! Точно това е, което ми трябва! — възкликнал Джакомоне и погалил перуката си.

След това грабнал папката и изтичал към балкона. При появата на Негово величество избухнало нещо, което можело да бъде буря от аплодисменти или от неудържим смях. На повечето от придворните се сторило, че се касае за смях и подозрението им още повече се засилило. Джакомоне обаче взел шума за предизвикан от аплодисменти, поблагодарил на поданиците си с ведра усмивка и започнал да чете речта си. Не очаквайте, че ще можете да я прочетете тук така, както я произнесъл; не бихте разбрали нищо от нея, тъй като всичко било казано, разбира се, обратно. Аз сам ще ви я резюмирам и ще преведа значението, позовавайки се на паметта на Джелсомино. Крал Джакомоне започнал горе-долу така:

— Какво е главата без коса? Градина без цветя!

— Браво! — викал народът. — Истина е! Истина е! Думата „истина“ възбудила подозрението и на онези придворни, които досега не подозирали нищо. Но Джакомоне най-спокойно продължил речта си:

— Преди да стана крал на тази страна, хората си скубеха косите от отчаяние. Един след друг гражданите ставаха плешиви и фризьорите оставаха безработни.

— Браво! — възкликнал един гражданин. — Да живеят фризьорите, да живеят перуките!

Джакомоне за миг останал смаян. Споменаването на думата „перуки“ го засегнало дълбоко в сърцето. Във всеки случай той отхвърлил подозренията и продължил да чете речта си:

— Граждани, сега ще ви кажа защо косите с оранжев цвят са по-красиви от косите със зелен цвят.

В този миг един обезпокоен царедворец дръпнал Джакомоне за ръкава и му пошепнал на ухото:

— Ваше Величество, случило се е нещо ужасно!

— Казвай бързо какво се е случило!

— Обещайте ми най-напред, че няма да заповядате да ми отрежат езика, ако ви кажа истината.

— Добре, обещавам.

— Някой е написал по стените, че носите перука и затова именно хората се смеят.

Джакомоне изпуснал от ръцете си листовете, които, полюшквайки се, литнали над народа. Децата се спуснали да ги събират. Той нямало да се разгневи повече, ако му били казали, че се е запалил дворецът. Джакомоне тутакси заповядал на гвардията си да разгони хората от площада, а след това наредил да отрежат езика на придворния, който бил слязъл да види какво става и бил донесъл новината. Нещастникът в бързината си бил помолил да не му отрязват езика, като бил забравил, че за да запази езика си, трябвало да моли да не му режат носа. Тогава най-много можело да му отрежат носа, а езикът му щял да си остане. Гневът на Джакомоне не стихнал и след това. По цялото кралство била разпространена прокламация, с която се обещавали сто хиляди талера, фалшиви, разбира се, на този, който посочи автора на обидата, нанесена на Негово величество. На площада пред двореца, точно до колоната, издигнали гилотина, готова да отсече главата на дръзкия опозорител.

— Майчице! — извикал Дзопино, оттегляйки се по средата на капитела, и опипал шията си. — Не зная как се казва страх на езика на лъжците, но ако се казва смелост, тогава много съм смел.

От благоразумие той останал целия ден в своето убежище. Привечер, когато бил достатъчно сигурен, че не ще има лоша среща, той слязъл от колоната и тръгнал, като се оглеждал сто пъти, преди да направи всяка крачка. Когато слязъл на земята, задните му крака искали веднага да хукнат да бягат, но ето че отново почувствал онзи неприятен сърбеж в предния десен крак.

— Пак се наредих! — измърморил Дзопино. — За да се освободя от този сърбеж, пак трябва да напиша нещо неприятно за Джакомоне. Вижда се, че щом идвам от зида, не ще мога да мина ден от живота си, без да драскам наляво и надясно. А при това тук не виждам стени. Тогава ще пиша хей там.

И именно върху ножа на гилотината с червения тебешир на крака си написал следното ново съобщение за крал Джакомоне:

Мяу!

Истината се разкрива:

на владетеля главата е плешива!

Сърбежът му минал, но Дзопино с безпокойство забелязал, че кракът му се е скъсил с няколко милиметра.

— Аз и така съм си без един крак — измърморил той, — а ако изхабя и другия като писател, тогава с какво ще ходя?