Джани Родари - Джелсомино в Страната на лъжците

Седемте котета останали за миг разколебани. Гледали господарката си и мяукали с половин глас, без да знаят какво да мислят за сълзите, които бликали от очите й. Те поглеждали към вратата и решили — едно подир опашката на друго — да се измъкнат в двора, без да престават да мяукат.

Леля Панокиа продължавала да бърше сълзите си и да нарежда:

— Чудесни! Чудесни сте ми! А котетата й отговаряли:

— Мяу! Мяу!

Свидетел на това странно зрелище станал обаче скрилият се господин Калимеро, собственик на къщата, който, за да даде и последната стая под наем, се бил заврял да живее в един тавански килер. Той бил отвратителен човек, грозен като всеки шпионин. Неведнъж господин Калимеро казвал на леля Панокиа да не държи животни вкъщи, но старата жена естествено не му обръщала никакво внимание.

Голяма част от времето си Калимеро прекарвал, като следял от таванското си прозорче какво правят другите. И тази вечер станало така, че именно той видял котките, чул ги да мяукат, чул и леля Панокиа да ги хвали, като повтаряла: „Браво! Чудесно, котетата ми!“

— Най-сетне! — казал Калимеро и потрил ръце. — Ето защо тази стара вещица ходи нагоре-надолу и събира безстопанствени кучета. И не за друго, а за да ги учи да мяукат. Този път ще я поставя на място. Веднага ще напиша писмо до министъра.

И като затворил прозореца, взел писалка, хартия и мастилница и написал:

Господин министре,

Случват се невероятни неща, които поставят на сурово изпитание търпението на гражданите. Госпожа леля Панокиа направи това и това и т. н., и т. н.

Подпис: приятел на лъжата

След това поставил писмото в плик и изтичал да го пусне в пощенската кутия. За нещастие точно когато Калимеро се връщал вкъщи, Ромолета и Дзопино се били спрели на улицата, за да правят нещо, за което заслужавали да им бъдат прочетени още десетина глави от книгата на леля Панокиа. Както вече знаете, от време на време Дзопино усещал особен сърбеж и тогава трябвало да пише по стените. Тъкмо тогава той пак се подчинявал на този сърбеж, а Ромолета го наблюдавала с известна завист, тъй като нямала в джоба си парченце тебешир. Но нито единият, нито другият забелязали, че Калимеро е зад тях.

Още като ги видял, шпионинът разбрал, че става нещо тайно. Притаил се в един вход и оттам съвсем спокойно и удобно можал да прочете новото съобщение на Дзопино, което гласяло:

Замяукат ли котките — същия ден Джакомоне ще падне, от гръм поразен!

Дзопино и Ромолета едва се отдалечили, когато Калимеро се затичал към вкъщи, потривайки ръце, и написал до министъра следното писмо:

„Ваше превъзходителство,

В състояние съм да ви съобщя, че авторите на писанията по стените, които обиждат нашия владетел, живеят у госпожа леля Панокиа. Касае се за нейната внучка Ромолета и за едно от кучетата, които тя е прибрала, за да ги учи да мяукат, противно на всички закони. Сигурен, че ще ми изплатите обещаното възнаграждение от сто хиляди фалшиви талера, подписвам се: Калимеро Полицата“

Междувременно на улицата Дзопино забелязал с известна загриженост, че неговият десен крак се бил скъсил с още няколко милиметра.

— Трябва да намеря начин да пиша, без да изхабявам крака си! — казал той и въздъхнал.

— Почакай! — казала Ромолета. — Колко съм глупава, че не се сетих по-рано. Познавам един художник, който живее тук наблизо. Неговата мансарда е винаги отворена, тъй като е беден като черковна мишка и не се страхува от крадци. Ще можеш да влезеш и да вземеш назаем някоя и друга боя и дори цяла кутия. Ела, ще ти покажа пътя и след това ще се върна вкъщи, тъй като не искам леля Панокиа да се безпокои за мен.

Съвсем сам в своята мансарда, художникът Бананито тази вечер не успял да заспи. Приседнал на едно столче, той наблюдавал картините си и тъжно размишлявал:

— Нещо им липсва. Ако не им липсваше това нещо, щяха да бъдат шедьоври. Но какво им липсва? Ето това е въпросът!

Точно в този миг Дзопино, който се бил покатерил на покрива и възнамерявал да влезе през прозореца, без да безпокои домакина, скочил на корниза.

„О, о, още сме будни! — измяукал наум Дзопино. — Ще почакам тук. Не искам да нахалствам. Когато Бананито заспи, ще му поискам назаем боите, без да ме усети. Междувременно я да хвърля поглед на картините му.“

Дъхът му спрял от това, което видял.

„Струва ми се — помислил Дзопино, — че има нещо в повече. Ако не беше то, картините щяха да са приемливи. Но какво точно е в повече? Има много крака! Онзи кон например има направо тринадесет крака. Като си помисля, че аз имам само три… Има и много носове: онзи портрет там има три носа. Съвсем не му завиждам на този господин: ако го хване хрема, ще трябва да употребява три носни кърпи едновременно. Но какво прави сега художникът?“