Джани Родари - Джелсомино в Страната на лъжците

— И аз съм много доволна, че те виждам отново. Кой знае колко много неща имаш да ми разкажеш!

— Тук, изглежда, всички са доволни — намесила се леля Панокиа, — с изключение на мен. Ясно е, че и двамата имате нужда да научите какво пише в тази книга. Ромолета, сядай тук!

Момиченцето приближило един стол и седнало, като свило крака, след като захвърлило обувките си. Леля Панокиа продължила да чете глава трета, в която се обяснявало защо не трябва да се пишат по стените лоши и обидни думи. Дзопино и Ромолета я слушали най-внимателно: Дзопино — защото бил зашит и не можел да прави друго, а Ромолета — с весели пламъчета в очите, чието значение ще разберете съвсем скоро.

Като стигнали до десета глава, леля Панокиа започнала да се прозява. Отначало се прозявала по два пъти на всяка страница, след това прозявките станали почести: по три на страница, по четири, след това по една на всеки два реда… после по една на всеки ред… по една на всяка дума… Най-сетне тя се прозяла по-дълго и когато затворила уста, затворили се и очите на добрата жена.

— Винаги става така — обяснила Ромолета, — заспива на средата на книгата.

— Е, а сега какво, трябва да чакаме да се събуди ли? — попитал Дзопино. — Така здраво ме е зашила, че ако искам да се прозея, не бих могъл да си отворя устата. А освен това трябва да побързам да намеря един приятел, когото не съм виждал от снощи.

— За това ще се погрижа аз! — казала Ромолета.

Тя взела ножици и без да вдига много шум, прерязала конците. Дзопино се смъкнал от креслото, скочил на пода и въздъхнал с облекчение.

— Бързо! — прошепнала Ромолета. — Ела да се измъкнем през кухнята.

Мракът в кухнята бил по-гъст от смола, но в един ъгъл се виждали четиринадесет зелени пламъчета.

— Усещам мирис на котки! — казал Дзопино. — Нещо повече, усещам мирис на седем котки.

— Това са котките на леля.

Откъм ъгъла се чул смехът на седемте котки.

— Братко — казал някакъв глас, — освен че си куц, но, изглежда, си и сляп. Не виждаш ли, че сме кучета като теб?

— Ама че лъжливи котки! — извикал, сериозно разгневен, Дзопино. — Имате щастие, че бързам, иначе щях да ви науча да мяукате, като ви изподраскам. И за това нещо леля Панокиа щеше да ми бъде само благодарна.

— Хайде де! — отговорили в хор седемте котки. Дзопино прекосил кухнята, като накуцвал, и отишъл при своите седем събратя.

— Мяу! — измяукал предизвикателно той.

Това накарало седемте котки да се почувстват много неудобно.

— Чухте ли? — казало най-малкото коте. — Наистина знае да мяука.

— Да, и нелошо за едно куче!

— Мяу! — повторил Дзопино. — Мяу-мяу-мяу!

— Сигурно ще е някой от ония, които имитират гласа на котките по радиото — казала най-старата от седемте. — Не му обръщайте внимание. Иска да му ръкопляскаме.

— Мяу! — измяукал пак Дзопино.

— Ако трябва да кажа истината — измърморило едно от седемте котета, — и аз бих искал да мяукам така добре. И ако искате да знаете, омръзна ми вече да лая. Всеки път, когато лая, ме хваща такъв страх, че козината ми настръхва.

— Глупак такъв! — казал Дзопино. — Знаеш ли защо се плашиш? Защото си коте, а не куче!

— Я не обиждай! Стига сме те слушали. Кой те знае какъв си!

— Коте съм като вас!

— Куче или коте, на мен повече би ми харесвало да мяукам! — казало малкото коте.

— А защо не опиташ? — насърчил го Дзопино. — Ще видиш колко е хубаво. В устата си ще усетиш вкус, по-сладък от…

— По-сладък от млякото на леля Панокиа ли? — попитало най-малкото коте.

— Сто пъти по-сладък!

— Струва ми се, че ей сега ще опитам! — казало най-малкото коте.

— Мяу-мяу! — насърчително мяукал Дзопино. — Хайде малко смелост, братя котаци, научете се да мяукате.

И докато Ромолета цяла се тресяла от смях, най-малкото от седемте започнало боязливо да мяука. Второто му пригласяло малко по-силно, а също и третото се присъединило към хора. Само миг след това и седемте започнали да мяукат като седем цигулки, насърчавани с пълен глас от Дзопино.

— Как ви се струва?

— Наистина е сладко.

— По-сладко от мляко със захар!

— Хей, по-тихо! — извикала Ромолета. — Ще събудите леля Панокиа. Хайде, Дзопино, тръгвай!

Но вече било твърде късно, за да могат да се вземат предпазни мерки. Леля Панокиа се била събудила и се появила на вратата на кухнята. Чуло се щракането на ключа на лампата и се видяло лицето на възрастната жена, обляно в сълзи от щастие.

— Котенцата ми, милите! Най-сетне, най-сетне!

Дзопино и Ромолета вече били избягали в двора.